Приказка за фенери, принцеси и никакви ужасни неща …

(продължение от част 1)

И в Царството настанала тъмнина. Поданиците от векове не помнели да са виждали по-тъмен мрак и по-мрачна тъмнина. Дори придворният летописец не могъл да намери нещо написано по въпроса… но не защото не било написано, а защото било тъмно…

Придворният летописец не бил вчерашен и вместо да си признае, че е разглезен и използва светлината на уличните фенери, за да чете и пише истории, вместо да държи свещи под ръка, той заявил сериозно и почти отговорно, че такава тъмна тъмнина Царството не било виждало никога преди!

Поданиците се примирили с тъмнината и решили, че това е чудесен повод да се наспят поне за една нощ в годината, вместо да ходят на среднощни разходки.

Принцесата, която освен че била прелестна и омайна, била и много умна, знаела, че придворният летописец е смутен и изненадан и затова прикрива истината. И му простила.

Вместо това го изпратила да излезе на улицата, но вместо и той да затваря очи, за да проверява дали може да стане по-тъмно от най-тъмното, го накарала да отвори широко очи и да погледне към летния небосвод.

Придворният летописец бил толкова изненадан от това, което видели очите му, така взел да ахка и да се възхищава, че поданиците на Царството го чули през девет улици на десетата и започнали и те да излизат навън.

А лятното небе предлагало гледка, неописана в дебелите книги на разглезения придворен летописец – милиони звезди, блещукали в небето, някои от тях примигвали заговорнически, а други от тях, веднага щом усетели нечие силно желание се втурвали към земята и намирали фенера на някой притеснен фенерджия, като носели едновременно светлина и сбъдната мечта.

Поданиците на Царството толкова много харесали звездната нощ и звездния мечтопад, че помолили Принцесата да въведе специален ден в годината, в който да се гасят всички фенери в Царството, за да могат поданиците да се възхищават на нощното небе и да мечтаят.

Принцесата се съгласила.