В православния календар днес е „Денят на християнското семейство”, а в моя личен календар това е просто Денят на семейството. На семейството и на приятелите.
Всяка година на този ден, мислено или гласно, напомням на себе си и на света, че този ден е един от най-подходящите за онзи вид особени равносметки, които не касаят количествата сами по себе си, защото не количеството постижения ни дава усещането за пълноценност и принадлежност, а удовлетворението от начинът, по който сме изминали пътя, довел ни до тях…
И тази година въпросите ми за равносметка са много обикновени:
Колко пъти през изминалите 365 дни направихте компромис със себе си и със семейството си? Заслужаваше ли си?
Колко от собствените си ценности потъпкахте и размихте, докато тичахте по пътя? Струваше ли си?
Отговорите са важни единствено и само дотолкова доколкото трябва да ги имате, за да изберете как да продължите напред.
Успех и на здраве!
Този пост го виждам чак сега, ама нищо 🙂 Не знам защо тоя ден на мен ми е адски чужд, а в същото време е тачен. Може би защото имаме достатъчно други, които събират семейството … Абе, наистина не знам.
Обаче съм напълно съгласна, че трябва да се задават такива въпроси … и с мъка мога да кажа, че до преди два месеца, много често отговорът беше не, не си струваше. А е страшно, когато хем го осъзнаваш, хем, докато търсиш решението, времето продължава да минава. Важното е да помниш и да не се отказваш. И нещата се подреждат – рано или късно – стига въпросът да кънти, а отговорът да продължава да боли!
Да, и едно от най-важните неща си остава това да съумееш да бъдеш искрен със себе си…