Чанове на 8 години!

На 11 април 2013 г., Клуб по народни танци Чанове навърши осем години!

    

За много хора осмицата е символ на безкрайност. Аз обаче, бих казала, че за Чанове тя е едно добро начало. Това им е интересното на рождените дни – хем винаги са символ на начало, хем се празнуват… в края. Миналата събота (13.04.2013 г.), празнувахме 8я рожден ден, който постави началото на 9тата година от Чановското летоброене… А числото девет носи истински динамичен заряд: трудностите на осмата година са отминали и настъпва година на активност, инициативност, решителност и брилянтни успехи. Така премина и празненството: с подобаваща динамика и емоции, които можете да усетите само на такъв празник, в тази компания!

Рождените дни са и повод за равносметка, особено когато тя докосва повече хора. Винаги след такива събирания разказвам за празника и знам, че това очаквате, но този път ще ви изненадам – ще започна разказа си от мястото, на което Коце каза „Ние помним откъде сме тръгнали, помнете и вие”.

Аз помня и ще го разкажа на тези, които сега започват… Ще им го разкажа аз, защото google може и да пази някъде „фактите” за Чанове, но той не може да им даде живата емоция! Аз мога 🙂

Помня как преди повече от 6 години влязох в залата… Помня и че ме беше срам (не вярвате, нали 😉 ) и не исках да влизам сама – доведоха ме буквално за ръчичка – групата танцуваше от пет месеца и трябваше да наваксам петнайсетте хорà, които те вече знаеха. Колко пъти съм се настъпвала сама на Пайдушкото и колко пъти съм се ритала на Елениното, само аз си знам!

Помня как групите растяха и мястото за репетиции не стигаше…

Помня първите надигравания и емоциите от първите победи… С тази стройна група ветерани сме открили не едно „първо издание на фестивал за народни танци еди-кой-си”

Помня как се появи Мариян, помня появяването на Яна, на Богдан, на Стефчо…

Помня когато учех четворното и когато мислех граовското за невъзможно за научаване…

Помня и когато ресторант за сто човека побираше купоните ни…

Помня и страховете си от онези дни, които продължиха дори в първите една-две години – дали не е твърде хубаво, за да е истина… Народните танци са една от детските ми мечти. Питах се дали има достатъчно хорà в България, за да танцуваме достатъчно дълго. Страхувах се да не свършат и да трябва да спра – а точно се бях намерила! Страхувах се да не пропусна нещо, което после да не мога да наваксам…

Сега вече знам: хорàта може и да свършат, може и да не науча някое, но няма да спра да танцувам, защото вече не става дума само за  хорàта… Става дума за Магията.  Да, „магия” е клише в народните танци – така да бъде! Но моето клише е живо и продължавам да живея в него!

Имах късмета и удоволствието да попадна в клуба сравнително в началото на неговото съществуване и това ми даде възможност да видя реализацията на всички красиви идеи, които извират от главите на Миленка и Коце – като започнеш от Самоучител по български народни танци, минеш през ежегодните разнообразни семинари, Класиците, Албена, Радио Чанове, Хоротеката… – все неща, за които искрено им се възхищавам. Възхищавам им се, защото знам колко е трудно да постигаш (в живота, по принцип) и какво коства да не спираш и да вървиш само напред!

Пожелавам им го искрено: Идеите и вдъхновението да не ви напускат и само напред!

А иначе, да не кажете че съм лоша, купонът си беше съвсем по Чановските стандарти:

Започна уж кротко в 19.00, избухна в 20.00, в 21.00 залата вече трепереше… 😉 Към 21.30 ч. Миленка и Коце ни развълнуваха с думите си (и провокираха горното откровение),

после ни оставиха с песните на очарователната Ива Давидова, тя пък ни предаде в опитните ръце на любимия ми ерген Божидар Попчев, който ни подхвана с поздравите по групи и … така, до момента, в който, като ми се прииска да седна за почивка, се оказа 2.30 ч. 🙂

Част от останалото ще ви го разкажат снимките, които вече са буквално навсякъде 😉

А това, което не може да се разкаже, нито да се види на снимка, е това, заради което всички ние продължаваме да бъдем там!!!