Тогава Рицарят решил отново да тръгне на път.
Тръгнал бързо. Нямал нужда от специални приготовления, защото не притежавал нищо. Имал единствено усмивката на сияйната принцеса от сънищата си, която така или иначе винаги носел със себе си.
Сега обаче поел по най-дългия път – този, който започвал точно пред краката му. Бил чувал да говорят, че този път е възможно най-трудният, защото докато вървиш напред срещаш себе си. Рицарят знаел, че този път извежда право под Дървото на Любовта. Бил чувал също, че малцина се осмелявали да тръгнат по него и още по-малко се завръщали, но той нямал нищо за губене.
Тръгнал без да се сбогува, без да отрони и дума дори, сякаш думите отново се били изгубили…
Надявал се да се върне бързо. Надявал се да носи със себе си отговорите, които крие Дървото на Любовта в короната си. Надявал се да донесе неувехнал цвят на своята принцеса…
Тръгнал на зазоряване. Оставил бронята и доспехите си. Мечът също. Взел само черният си непокорен кон. Подкарал го толкова бясно, че самият Мрак отстъпвал под копитата му. Дори Мракът е безсилен на зазоряване!
Принцесата чула само ехото от отдалечаващия се тропот… Това я натъжило. Не била готова да се лиши толкова бързо и така внезапно от присъствието на Рицаря, но знаела, че рицарите винаги постъпват правилно. Знаела го и си го повтаряла. Знаела, че когато намери това, което търси, той отново ще се върне при нея – не толкова мрачен и не толкова тъжен, като при първата им среща. Но нещо я тревожело – дали тя ще бъде същата, когато той се върне? Дали ще е сияйна, прелестна и омайна каквато е била преди или очакването ще я направи тъжна, самотна и неспокойна? Надявала се Рицарят да й донесе отговора и на този въпрос.
Никой в Царството не забелязал липсата на Рицаря, също както никой не бил забелязал и присъствието му. Само се питали откъде се е взел новият навик на принцесата да гледа залеза…
Залезът… Той бил единственият й спомен от Рицаря… Принцесата не знаела дали Рицарят е стигнал до Дървото на Любовта, какво е срещнал по пътя си, какво е открил в неговия край…
Принцесата нямало как да знае, че Рицарят никога няма да се върне.
Рицарят стигнал до Дървото на Любовта много по-бързо отколкото очаквал, защото мисълта за прелестната принцеса осветявал пътя му. Пристигнал и протегнал ръка към Дървото. Искал да откъсне за нея най-красивия цвят, да го скрие близо до сърцето си и бързо да се върне по обратния път. Но Дървото не му позволявало да го стори. Всеки път, когато протегнел ръка, то се отдръпвало. Рицарят се борел, но Дървото мятало клони и пускало тръни, които го наранявали. Той усещал, но не обръщал внимание. След няколко опита му се сторило, че с всяка капка от неговата кръв, Дървото ставало все по-голямо, а цветовете му все по-красиви…
Тогава си спомнил, че бил чувал да разказват, че Дървото на Любовта се храни с кръвта и сълзите на смели рицари, пожелали да дадат сърцето си на принцеса, която не би могла да им отвърне със същата сила и отдаденост. Затова и малцина се връщали оттам. Стигайки до там, те откривали грешката си. Но откривали и нещо друго: Любовта е красива и одухотворява всеки, когото докосне. Тя помага на Мрачните Рицари да захвърлят черните си доспехи и непробиваеми щитове и да погледнат с отворени сърца към света.
Рицарят седнал под Дървото на Любовта и заплакал.
Заплакал от цялото си сърце, но не защото разбрал, че няма път обратно.
Заплакал, защото се надявал сълзите му да направят Дървото толкова голямо, че Принцесата да успее да го зърне при залез слънце чак от Двореца и да разбере, че Рицарят продължава по своя път напред, носейки спомена за нея скрит дълбоко в сърцето си.
Е-е-е, как може да събуждаш кралството с такива тъжни истории!?! Сега целият ден ще е мрачен, сълзлив и с нотка романтика.
Пътят е дълъг, това и не дотам умните принцеси го знаят. Защо му е трябвало да препуска, като изоглавен. Спокойно и полека се върви по този път. И колкото по-бавно вървиш, толкова по-бързо стигаш. Ех, принцове!
Грешка! Рицари!
Ооооще! Оооще!
ЛииАнн, майсторката на тъжните истории.
Страшни можеш ли? Такива дето да са хем страшни, хем хубави?
много-много чудесна приказка!
и изобщо искрени поздравления за всички облачно-принцесешко-рицарски истории! 🙂
Да, черният рицар наистина няма да се върне никога! Той се е превърнал в бял, сияен рицар, с блестящи доспехи и сърце, отворено към всички, не само към неговата принцеса. Тогава тя ще престане да му предлага само и единствено приятелството си, а истински ще се влюби в него… всъщност ще разбере, че винаги е била влюбена 🙂 Ето ви хепи енда! Остава само да дойде морската пехота 🙂
@elichka
Всеки сам избира как да мине по него…
@Ийори
В смисъл, че хубавото на страшните истории е, че са страшно хубави?
@nixonixo
Искрено благодаря 🙂
@Ивката
Еее, Ивка, ти уби романтиката с топ! Морската пехота, а? 😆
Красива история – и брилянтно разказана!
И аз искам още…
Да, наистина чудесна история! Мисля, че ми е любимата от всичките ти приказки, LeeAnn! 🙂
А най-впечатляващото и това, което най-много ми хареса е може би единствено възможният (в тази ситуация ;)) и изпълнен с толкова нежност и светлина край!
И да, и аз искам още, но това може би значи … следващата приказка?! 😉
Гери & Григор
Благодаря ви. Ще има още. Все някога 😉
Аааааа не. Такива да ги нямаме. 🙂 “Все някога” не може. 🙂
“Още, Още”
Може, може 🙂 😆
По-добре “все някога” отколкото “все никога”, нали 😉
Вече ти писах при Vira, че прочетох тази поредица разкази още като попаднах в блога ти. Но сега, като последвах линковете ти, се сетих, че точно тази история в същността си ми напомня на филма “Фонтанът”. Гледай го, ако го намериш – мисля, че би ти харесал.
Благодаря 🙂 vilford.
Не съм го гледала, даже не помня да съм чувала за него, но ще се постарая да го намеря. 🙂
Знаех си, че някъде там, някой е написал приказката на моите мечти. Изненадах се само, че това е станало отдавна, а аз не бях я открила. Истинската любов винаги е тъжна, не знам защо. Всъщност знам и ти знаеш, иначе нямаше да напишеш приказката такава, нали?
Диди,
ами всъщност НЕ. Истинската любов не е тъжна. Вярно е, че има и тъжни любови, които винаги са много красиви и много истински, но не значи, че се отнася за всички. По-скоро бих обобщила, че истинската любов винаги е красива…
Може би се потапяме в следващия много философски разговор, но няма как да не попитам: Истинска за кого? Ако е еднавкво истинска и за двамата, няма как да е тъжна, нали?
П.П. Благодаря, че толкова много харесахте този Рицар! 🙂
Прекрасна е, и ужасно тъжна, и все пак завършва оптимистично. Нямам думи… Дали има човек, който не би се трогнал от нея!?
Напълно съм съгласна с теб – няма значение как завършва, истинската любов винаги е красива. И прави и нас красиви, когато я срещнем!
Благодаря ти, Mari-ana.
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Рицарят, който познавал нощта