Рицарят, който бил загубил думите

Живял е нявга в едно царство Рицар. Наричали го Мрачния рицар, макар и не съвсем заслужено.

Той имал коса, черна като гарванови пера, очи тъмни като най-дълбоката пещера, яздел непокорен черен кон, имал черен щит и черни доспехи, черен меч и черно наметало. Изглеждал така, сякаш нощта му била сестра!

Всички единодушно вярвали, че в гърдите си носел също толкова черна душа. Но дали това било така? Никой не можел да прецени със сигурност, защото Рицарят не говорел с никого и никой не знаел какво мисли той. Мислите му обикновено били изписани в очите му, но никой не се сещал да ги погледне. Или не смеел – от страх…

Мрачният рицар бил самотен и много тъжен. Не говорел, защото смятал думите за излишно губене на време. А той нямал излишно време за губене! Обикалял от царство в господарство и търсел… Търсел своята Принцеса.

Не казвал нищо. Нито питал, нито обяснявал.

Бродел през гори и планини, през реки и долини, зиме и лете, и се надявал да срещне принцесата от мечтите си.

Тя била изящно красива, приличала на творение на майстор-бижутер и може би била направена от стъкло… Рицарят я бил виждал само в сънищата си, но знаел, че ще я познае. И знаел, че ако търси достатъчно дълго и достатъчно упорито – ще я намери.

Надявал се да я намери преди да е изгубил и последната частица от … себе си…

Един ден, когато почти бил загубил надежда, той стигнал до едно отдалечено царство. То не било голямо и известно, и Рицарят решил да мине оттам набързо, без да се спира. Докато яздел забързан и умислен, внезапно парализираща болка пронизала сърцето му, а искряща светлина замъглила погледа му. Миг след това той зърнал … Нея – Принцесата от сънищата си. Гледал и не вярвал на очите си! Светлината на слънцето се отразявала в очите й, а ослепителната й усмивка проникнала директно в сърцето му и никакви щитове, доспехи и мечове не могли да я спрат.

Принцесата била очарователна, пленителна и омайна! Светлината на деня и уханието на нощта я обгръщали и се пречупвали през нея. Била сякаш от стъкло… също като в съня… Но, не! Не била от стъкло, била истинска! Съвсем истинска! Тя поздравила сърдечно странния конник и отминала. Той понечил да отвърне на поздрава, но… устните му не проронили звук… Толкова дълго бил чакал този миг в пълно мълчание, че бил загубил думите…

Тогава Рицарят тръгнал на път, но без да напуска царството, за да не загуби обратния път към Принцесата си. Рицарят тръгнал да търси и събира думи. Искал да намери и събере най-красивите, най-изразителните и силни думи на света. И после да се върне обратно при Принцесата и да й каже…

Да й каже, това, което устните не могат да изрекат и думите не могат да опишат, да й каже това, което сърцето чувства, а разумът отрича.

Рицарят обходил всяко кътче от царството – с широко отворено сърце и поглед, вперен в синевата. От всяка нежна тревичка, от всяко уханно цвете, от всяко бистро поточе той черпел вдъхновение и откривал най-красивите слова… Изведнъж разбрал, че те му били принадлежали и преди, но тъгата и самотата му пречели да достигне до тях. Сега, обаче, усмивката на принцесата и нейното очарование, били прокарали път до сърцето на Рицаря. Път, широк, колкото цялата Вселена и сияен като Вечерницата в ясна нощ. По същия този път думите излезли от сърцето на Рицаря и кацнали на устните му…

Рицарят се върнал и отишъл право при Принцесата. Хванал я за ръка и й разказал за тъжния си живот, за самотата, за красотата, която току-що бил открил, за начинът, по който я обичал, за Любовта, която винаги бил търсил…

Принцесата се изненадала! Та кой бил очаквал толкова нежност, внимание и грижа от един странен мрачен Рицар?! Той я прегърнал сякаш е от стъкло и наистина много внимавал да не я счупи. Та нали цял живот я бил търсил!!!

Принцесата била объркана, била смутена, изплашена и много развълнувана. Но разбрала. Тя приела Любовта на Рицаря, като в замяна му предложила само искреното си приятелство и лъчезарно присъствие. Засега…

Рицарят приел.

Засега…