След хиляда статии за облаци, принцеси и какви ли още не розови неща, хиляда и първата изобщо няма да е приказна.
Изморих се!
От сутринта топка на разочарование е заседнала в гърлото ми, стомаха ме свива и очите ми са пълни със сълзи…
Винаги съм била непоправим оптимист – винаги съм вярвала, че всичко ще се оправи, че държавата ще влезе в час, ще се пребори с безотговорността и безхаберието, хората ще се освестят и ще започнат да уважават поне себе си и името си.
Напоследък обаче взех да ставам поправим оптимист. Нещата ще се оправят, но не сега. И може би не тук.
Изморих се да плащам здравни осигуровки за заплати на лекари, които не лекуват болните, а се отървават от тях, докато все още са живи и не са им умрели в ръцете, а когато близките ми имат нужда от специализирана помощ, само Частна Софийска Болница да може да им спаси живота…
Изморих се да плащам данъци за заплати на учители, които не правят разлика между жертва и палач… Момиче в осми клас поръча побой над момче в девети клас. Пребиха го деца от 12ти клас. На съвета в училище разпитаха само побойниците и наказаха жертвата със същото наказание като тяхното…
Изморих се…
И Тилия се измори. И си отиде.
Приятна почивка, мило дете, ще се видим отново в по-добро време и в по-добър свят.
Милата ми Дачи, поплачи си… И после се стегни, защото няма за кога да се изморяваме, това е. И за Тилия…
прегръщам те
Мерси, милички, и аз вас 🙂
И аз в оследно време от върл оптимист се превърнах в реалист. Следващата стъпка е песимист…
🙂 не и при мен, вили, не и при мен 🙂