Една разходка из цветния град Барселона

Бързам да направя една уговорка с вас.

Както вече ви е известно, аз съм жена, което ще рече, че в описанието ми почти няма да присъстват географските посоки на света, използвани от половината човечество за ориентир 😉 , а ще преобладават простите посоки като „ляво”, „дясно”, „нагоре” и „надолу” в техния двуизмерен смисъл.

И така, започвам описанието по памет.

Ако си представите картата на град Барселона пред себе си, отдолу на листа, там където по правило е Юг 😉 , се намира морето. Морето е годно за употреба в периода май-октомври, като ме увериха, че през май и октомври дори няма навалица.

На брега на морето е Пристанището на Барселона, естествено. Най-вероятно градът има и други пристанища, но аз видях само това. Името му е Port Vell, в частта с вода и Port de Barcelona – на сушата. Поне надписите така ми подсказваха. И снимките са кръстени така. В района на пристанището се намира и аквариумът с морски обитатели, където се надявах да видя делфини, но уви! Имаше само акули! (явно ще се ходи до Варна, няма как 😉 ). Крайбрежната улица представлява място за разходка, пълно с палми…

Ако тръгнете от пристанището в посока към сушата, или с пръстче нагоре по картата, където би трябвало да е Север, след едно кръгово кръстовище с паметник /ще го видите на снимките/, ще попаднете на улица Ramblas. Това е най-оживената улица в града, даже се оказа, че това е „стъргалото” на Барселона. Вечер, всички се разхождат по Ramblas – и местни, и туристи. Улицата представлява широка пешеходна зона, оградена от двете страни с локални платна за движение на автомобили, широки точно за една кола. По тази улица има всевъзможни заведения и магазини, както и атракции – улични артисти и художници, музиканти също, от време на време. Магазините и уличните атракции не са скъпи, за разлика от заведенията. Само за сравнение, една бира, изпита на столчетата на самата Ramblas струва 9EUR, но пък като за един път си струва. Атмосферата е неповторима и определено бирата, изпита там, се помни дълго, по най-различни причини ;).

Продължавате нагоре по Rambla и стигате до Placa de Catalunya. Rambla не е много дълга улица. Ако ходиш бързо, пътя от пристанището до Placa de Catalunya по Rambla е най-много 30 минути. По средата на Rambla се намира една малка уличка, от типичните за Барселона, която се казва La Boqueria. На нея се намираше хотелчето, в което спах – има сниман входът му – пише си – хотел Ingles. Ако се чудите колко точно са широки тези улички, ще ви кажа – разперете двете си ръце и си представете, че не ви стигат по 10 см от всяка страна, за да пипнете едновременно и двете стени. Точно толкова са широки тези улички. Макар, че снимах и една-две още по-тесни, но те са по-скоро изключение. В тези улички, от рода на La Boqueria, има подземни паркинги, които са така маскирани, че като видиш кола насреща си и онемяваш. Интересното е, че в уличка с много магазинчета няма паркинги и не минават коли. Колите минават в задната улица, в която пък няма магазини, съответно няма и пешеходци. Някой се е сетил и за това!

Стигнахме, всъщност до Placa de Catalunya – голям площад, известно място, банката е там и разни паметници. Честно казано, нямах време да разбера коя сграда каква е точно, има ли история, т.е. каква й е историята, чий е паметника и т.н. А за да съм напълно искрена, трябва да кажа, че нямах и желание за такива проучвания. На Placa de Catalunya можеш да спреш за почивка, да седнеш на пейка и да храниш гълъбите…

Другият известен площад, през който минах и на който се намираше крайната цел на пътуването ми (изложбеният център на Барселона) е Placa d`Espanya. В момента реставрират нещо, което се нарича Arena de Barcelona и аз обещах да отида да я видя, като приключат ;).

Placa d`Espanya е на около 45 минути пеша от Placa de Catalunya, ако минеш на пряко през малките улички, което и правех ;), с цел снимане, снимане, снимане… От където и да реши да мине човек, обаче, вижда едно и също – чисто, подредено, цветно, весело и …. нормално. Ще се повторя, но пак ще кажа за сградите – няма две еднакви. Ако видите две еднакви, значи аз съм снимала една и съща сграда два пъти.

Сравнително по-далеч, нагоре и на дясно с пръстчето по картата се намира храмът „Саграда фамилия”. За мое съжаление, в този момент все още го довършват от вътре, в основния корпус, и кулите отвън, което отнема част от красотата му. Може да се влиза вътре и да се наблюдава работата на майсторите. Да ви кажа честно, бая работа още имат там ;).

Снимах храма отвътре и отвън, както и целия град от високо. Хм, та като казах високо…. Качих се на най-високата точка на една от кулите – на 90 м над земята. На снимките ще видите стълбички, които съм кръстила „големи стъпала” и “малки стъпала”. Кулите са разположени по две от двете страни на храма и са с тераска помежду си, като едната кула е отворена за качване, а другата – за слизане. Разминаването е почти невъзможно, ставате си мно-о-о-ого близки с този, с който искате да се разминете, ако объркате посоката. Да объркате ли казах? Това е практически невъзможно, с всички табели, указания, водачи и охрана, ама знам ли – има всякакви заспали хора ;).

Ако искате да се качите пеша до върха на кулите, трябва да изкачите първо малките стълби. Пред тях има изрична табела, че не са за хора, страдащи от клаустрофобия, което ме накара много силно да се замисля, предвид случката в самолета, само 2 дни преди това. Попитах охраната „Опасни ли са, всъщност, стълбите?”, на което той отговори, съвсем по мъжки, „Според мен не” и аз на мига осъзнах глупостта на въпроса си. Ама… късно.

Предложи ми обаче, пак съвсем по мъжки, първо да погледна стълбите и после да се качвам, защото тръгнеш ли – връщане назад няма. Тераската към другата кула е на смешните 65 м от земята, които обаче, като си вътре, хич не са близо! Погледнах и в първия момент не видях нещо особено, но той явно очкаваше уплаха и ме покани още 5 крачки по-навътре. И добре, че го направи. Влезнах още 2-3 крачки към стълбите, колкото да застана в сърцевината им и погледнах нагоре. Не изпитах страх. Изпитах УЖАС! Все едно ме бяха заровили жива в бетон! Излезнах оттам, някак си, едвам-едвам. Взех си въздух и … се качих с бабите на асансьора 🙁.

Нямаше как да пропусна гледката отгоре. Нали затова отидох! Асансьорът те стоварва на 65 м височина, на една тераска. Седиш си и зяпаш, снимаш … но е тесничко, не е подходящо за дълъг престой. Ако не ти се катери по-нагоре слизаш обратно с асансьора. От 65 м до 90 м, до върха на кулата, водят стълби, които са едни и същи за двете посоки.

Хората се изчакват на „широкото”, за да се разминат. Качих се до горе и през цялото време се чудех на акъла си. Ами, те, стълбите, си бяха съвсем нормални. Вият се по периметъра на кулата, вътре се вижда една голяма дупка, или нещо подобно, не се налага да се привеждаш, за да вървиш, има яки стени, прозорчета, гледаш навън, навътре…. Как можах да си паникьосам така! И най-вече, как се заблудих!?

Слизам пеша до долу, то това е ясно, няма какво да го мисля повече.
И тръгнах.
Но, както казах, тръгнеш ли, връщане назад няма. Това важи и в посока „надолу”, за съжаление…
Слизах и се радвах на смелостта си! И така, около … 35 м.  Оказа се, че изобщо не съм се заблудила. В последните 30 метра, стълбите са точно онези малките, които ме ужасиха. Ами сега?

Ами… Хващам се здраво за парапета и тръгвам надолу. Сега, като се връщам в мислите си назад, си мисля, че този парапет е сложен само за такива страшковци като мен, защото и да паднеш, няма къде да пропаднеш. Стълбите са навити в толкова плътна спирала едни под други, че диаметъра на окръжността, в която се вият, не е повече от 100-120 см. Това, всъщност, създава част от проблема, защото точно на десетото стъпало ми се беше завил свят и се бях впила в парапета, като единствен указател за ляво-дясно. Чувствах се като котка, която си гони опашката… Съзнавах, естествено, че след мен идват хора и не съм съвсем сама, така че – няма страшно. Освен това 30 м, са си само 30 м, та било то и по вертикала. Стигнах до долу без усложнения!

Или поне така ми се струваше от радост…
Седнах на пейката отвън и усетих, че краката и колената ми треперят неудържимо. Брадичката също…. Явно несъзнателно съм стискала зъби, защото се чувствах сякаш имам мускулна треска на лицето… Боляха ме скулите…

Толкова силно бях стискала парапета, че ръката ми беше червена…

Поседях на пейката, толкова дълго, колкото ми беше нужно…

После продължих към хотела с фотоапарат в ръка!
Наслаждавайте се на снимките, надявам се да усетите атмосферата и ви пожелавам да видите Барселона на живо!!!

Всички снимки от Саграда фамилия са събрани тук.