Небето през очите на впечатления наблюдател

Винаги съм обичала да наблюдавам облаците. Особено летните. Нищо не може да се сравни с тяхната красота и динамика. Може би пръските на падащата от високо вода или огнените езици на пламтящия огън могат да предизвикат за известно време мечтателното ми съзерцание, но в никакъв случай не могат да изместят облаците като съзерцателна страст.

Никога не съм искала да знам имената на облаците и не съм се питала откъде идват, кой ги прави, как възникват и къде отиват като си тръгнат. Поне не откъм научната страна на тези въпроси 😉

Достатъчно ми е било, че са там, че се променят, че ми носят емоция и настроение и че когато си тръгнат едни, на тяхно място идват други – още по-красиви и впечатляващи.

Достатъчно ми е било това, че всеки път като вдигна очи към небето, то е различно! Това е великолепно! Небе без облаци е като умряло. Все едно, че силата, енергията и животът са си тръгнали от него. Но пък е два пъти по-хубаво, когато се върнат. А те винаги се връщат! Когато вдигна очи към небето чувствам, че съм част от един жив и динамичен свят. В природата движението е живот, застоят е равносилен на смърт. Човекът е обречен да живее в застой. “Удобството” го обрича на застой. Много хора живеят, без да знаят, че отдавна са умрели. Всеки ден едно и също нещо, по едно и също време, на едно и също място…

Тогава поглеждам към небето и се радвам на облаците – щом те са нови и различни и не са като вчерашните, значи и денят е нов и различен и не е вчера и аз все още съм жива.

Едва по-късно, когато започнах да летя, започнах да се интересувам от облаците “научно”, за да мога да се науча да разбирам небето. Все още съм в началото и не съм научила почти нищо, но ще ви разкажа малкото, което знам и ще ви казвам всяко ново нещо, което научавам. Затова създавам нова категория “Облаци”.

Хайде с мен на разходка в небето!