Завидях на морето,
защото те обгърна.
Искам да съм море,
за да те прегърна.
Завидях на вятъра,
който носи листата.
Искам да съм вятър,
за да ти разроша косата.
Завидях на светлината,
която довежда дните.
Искам да съм утро,
за да ти гледам очите.
Завидях на цветето,
което ти докосна с нослето.
Искам да съм цвете,
за да ти погаля лицето.
Но най-завидях на тъмата,
дето по клепачите спуска съня.
Искам аз да съм мрака,
за да си моя, докато трае нощта.
Много красиво звучи! Определено имаш талант да пишеш хубави стихове и не само стихове. Така ме подсети тези дни да напиша и аз нещо поетично. Да видим после дали ще се получи нещо 🙂
@Albinos
Благодаря :D. Очаквам опитът ти с нетърпение.
Ейииии, ти си СТРАХОТНА!
Един математик беше измислил алгоритъм за съставяне на рими и така беше решил, че може да научи компютрите да пишат стихове.
Е, да, ама това компютърното не е поезия, защото няма душа, която да докосне твоята.
Браво, Дачи. Това наистина докосва добрата човешка душа и е способно да разплаче всекиго.
Как го правиш? Да не си фея някаква, която знае неща, които ние простосмъртните не знаем?
Това не е просто поезия, това е фонтан от чувства.
Благодаря!
@Мъдрия
Радвам се, че ти харесва 🙂
Не знам дали съм фея… Може би съм просто едно непораснало дете с розови очила…