Облакът, всъщност беше момиче, даже не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непорастнала жена, така, че по-скоро беше момиче.
Облакът, всъщност беше Облаче, пухкаво и щастливо, което имаше мечта. То искаше да намери Вятъра, или поне топлият въздух, който се издигаше от земята, и заедно с него да полети и да достигне другите облачета, които нежно плуват в небето. Облачето искаше да ги пипне и да надникне в тях, а даже му се искаше да погъделичка ангелчетата, които кротко спинкат там.
Един ден Вятърът дойде при Облачето.
Вятърът, всъщност беше мъж, пораснал и зает, който някак бе разбрал за мечтата на Облачето.
Вятърът беше виждал много облачета преди и разказваше на малкото Облаче за тях. Вятърът беше летял насам, натам, наляво и надясно, и дори нагоре. Беше виждал облаците, които живеят високо, високо, там, където погледът не достига, но каза, че те са ледени и недружелюбни и не биха се харесали на малкото Облаче. Вятърът обеща на Облачето да му помогне да полети и да се рее във въздуха, заедно с другите облачета.
Вятърът и Облачето разговаряха само от време на време, защото Вятърът наистина беше зает с по-важни неща от бъбренето с розови непораснали дърдорковци.
Всеки път, докато разговаряха, Облачето се променяше – ставаше ту прозрачно и избледняваше, носейки се в мислите си далеч над хоризонта, ту розово и засрамено от въпросите, които задаваше (или по-скоро от отговорите, които получаваше), ту сиво и тъжно, като почти се превръщаше в мъгла…
Един ден Вятърът се появи – силен, рязък и студен – и минавайки през Облачето, почти го разкъса на две … и изчезна …
В този миг, за късмет на Облачето, наблизо мина Слънцето.
Слънцето, всъщност беше момче, даже едно съвсем пораснало момче, което, обаче, искаше да си остане дете.
Слънцето, всъщност беше Слънчице, защото грееше силно и всеотдайно, и не бързаше за никъде. Слънчицето и друг път беше виждало Облачето, но сега му се стори, че то не е пухкаво и щастливо, както обикновено, а някак сиво и нещастно.
Слънчицето се спря и видя разкъсаните от Вятъра крайчета на Облачето, както и сълзите му, които се сипеха като дъжд по земята.
Слънчицето беше обикаляло надлъж и шир и беше виждало как малките пуйчета си надуват коремчетата, докато играят. И то научи Облачето на тази игра. Докато Облачето играеше под топлите лъчи на Слънчицето, сълзите му отново се превърнаха в пара, краищата му се заоблиха и усмихнаха и то отново стана онова пухкаво и щастливо Облаче, което Слънчицето познаваше от преди.
След малко Вятърът се върна, но не разбра какво бе сторил…
Наистина, Jinnie,
в Пустинята Слънцето и Вятърът воюват непримиримо…
По-разумно е облачето да не се появява там…. 🙂
Теза 1)
Няма Вятър… няма Слънце…
Всичко е в сърцето на Облачето. И в ума му.
Когато поиска вятър. Ше бъде Вятър.
Когато поиска слънце. Ще бъде Слънце.
Когато поиска да плаче. Ще бъде Тъжно.
Теза 2)
Твърде многото облачета, които искат да са заедно, закриват слънцето… И като закрият слънцето изстудяват вятъра. И после плачат…
Теза 3)
Според слуховете, има места, където на пуйчетата им надуват коремчетата с помпички. Но след щателна проверка се оказа, че това са приказки, които си разказват малките Ангелчета преди да заспят… за да им е по-интересно… За да има от какво да се страхуват.
А да знаеш какво разказват за Слънцето и Вятъра!!!
Кажи ми, Jinnie,
какво разказват за Слънцето и Вятъра? Моля!
Че са виновни за Пустинята…
Освен ако не иска
да се прероди в Мираж…
То ще си помисли… 😉
За Вятъра и Слънцето или някой друг…
Накара ме да се почувствам сигурна.
Дори желана – не само за ден или три.
Дали сама не го измислих?
По-добре да се върна от там, откъдето започнах.
Жалко.
Вече не помня къде беше началото, нито Защо?
Прищявка… ха, ха.
Твоя или моя – кой от нас е по-самоуверен?
Слабост… о, не!
Твоя или моя – Господи, дано не съм аз.
Ами сега!
Накъде да се обърна, чий ритъм да следвам!!?
Не искам да е моят – него го познавам,
понякога ми е досаден дори.
Ако пожелая твоя, как да разбера дали не следваш нечии друг?
Искам само да попитам –
Защо?
накара ме да се почувствам сигурна.
Всеки има своите облачни дни. Важното е да не превръща живота си в
пустиня заради бесовете на Вятъра. Да, със сигурност е така – всичко
е в сърцето на Облачето … и в ума му.
А реалността може би е съвсем друга..
Но за Облачето най-важната, най-истинската и понякога единствената реалност
е тази, която е в сърцето му. И така трябва да е за всички…
Вятърът също живее в свой собствен свят.
И ако беше опитал да подреди хаоса, а не да търси несъществуваща вина в облаците,
нямаше да има Буря… нито Пустиня…
Сега Облачето си отива. Трябва да открие друго Небе и да се сблъска с нови ветрове,
сигурно още по-страшни и бесни. Слънцето трябва да прости. Облачето трябва да вярва на сърцето си…
Когато Вятърът се върна, Облачето вече не беше там.
То бе тръгнало да търси друго Небе и други Ветрове, … и бе взело Слънцето със себе си…
С този разказ, за това малко облаче ти докосна сърцето ми, и ме накара да изпитам неописуема емоция.
Казва ти го човек, минал по същия път и успял да сбъдне мечтата си да ПОЛЕТИ.
Ти вече летиш, не позволявай на никого и на нищо да ти попречи да сбъднеш мечтата си.
Ще се намерят много причини, които да ти попречат, но по важното е, че има една, която ще ти помогне, и тази причина си ТИ.
До среща в небесата: Петьо
Благодаря ти. Големият ден наближава.
Мечтата на Облачето вече не изглежда като недостижим мираж. Вече е толкова близо, че Облачето е изплашено и лети след всички ветрове, насам – натам…. Но Вятърът е тук и ще се погрижи за Облачето, така че големият ден да бъде и незабравим…