Когато Вятърът се върна, Облачето все още беше там. То вече не плачеше, беше се успокоило, усмихваше се и дори играеше със Слънчицето на онази игра, която бе научило от малките пуйчета. Спомняте си я, нали?
Вятърът научи какво бе сторил, но не го разбра…
Или може би не искаше да го проумее! Не само, че не искаше да проумее, но дори говореше сърдито и надменно на Облачето.
Обясни му, че той е един много важен Вятър и има стотици облачета, за които да се грижи и да люлее в Небето. Облачето се почувства така, сякаш бе спряло порива на Вятъра!
Вятърът, по-студен и пронизващ от всякога, посъветва Облачето да потърси други Ветрове…
Облачето се натъжи отново…
То знаеше, че не е най-важното Облаче в това Небе, но се почувства като единственото, за което няма място там…
Облачето искаше да поговори за последно с Вятъра!
Искаше да му каже толкова много неща….
Искаше му се, Вятърът да научи, че всеки път, когато минаваше, отнасяше със себе си по частица от Облачето …
Понякога Вятърът отнасяше със себе си частица от наивността и плахата неувереност на Облачето, но понякога…
Понякога отнасяше частица от ентусиазма му…
Понякога – частица от надеждата…
А най-често отнасяше частица от мечтите…
Облачето не знаеше как да върне тези частици обратно!
Затова не каза нищо… То не вярваше, че Вятърът ще го чуе…
Облачето послуша съвета на Вятъра и тръгна да търси друго Небе и друг Вятър…
Помисли си, че още не е късно, защото все още носеше в себе си Надеждата и Мечтите!
Когато Вятърът се върна, Облачето вече го нямаше! И Слънчицето също не беше там…
Не, Nimway, Слънцето не отива никъде и не се променя ни най-малко! То винаги е там!
Понякога застава пред Облачето, за да го брани от бесовете на Вятъра…
А понякога, изтощено, застава зад него и кротко си почива…
Когато Вятърът се върна, той не можеше да види Облачето и Слънцето, защото Облачето беше затворило ума и сърцето си за Вятъра, а Слънчицето…
Слънчицето тихо си почиваше, скрито в пухкаво бяло щастие…
Пожелавам си да стана Слънчице!
Слънцето всъщност не е момче..а една мила и мъдра жена с огнена глава, която се опитва да знае всичко..Но това често е доста трудно, защото всъщност тя е самоука 🙂
Това, обаче, не е важно..Слънцето знае всичко, което трябва да знае. Познава Вятъра и проявява разбиране към него до степен на саможертва. Успокоява облаците, кара им се когато не знаят, понякога облекчава тяхното невежество..
Небето е нейно. Тя разбива бурите на малки парченца..създава оазиси в пустяната…Раздава радост на всеки, който заслужава..и не й виси зад гърба 🙂
Въобще Слънцето е едно топло същество, което пръска светлина по Небето. Без него Небето няма да бъде същото. А Вятърната мелница ще потъне в паяжини от тъга.
Кажи ми, LeeNeeAnn, отива ли някъде Слънцето…или просто се променя?