Барселона: Паркове и Музеи

Още миналата година си бях наумила къде искам да отида и какво искам да видя, когато се върна отново в Цветния град.

Бързам да напомня, че посоките на света са измислени от мореплавателите, преди да открият простичките “ляво” и “дясно” ;), а аз не съм мореплавател 🙂

Още първия ден в близост до хотела мернах виенско колело и ми беше интересно какво има там. Оказа се, че там има цигански празник – празник на културата на Каталунья. Разходих се първата вечер до там. На територията, на която бе построен панаира имаше странна детска пързалка – без стълби, а само с въжета. Голямо висене и катерене падаше 😉 Беше шумно, цветно и колоритно. Истински панаир. Останах колкото да снимам туй-онуй.

Едно от местата, които непременно исках да посетя беше Парк де Монтюик (Park de Montjuïc), тъй като преди година успях да стигна само да подножието му – Пласа Еспанья (Placa Espanya). Паркът се намира най-долу на картата, в лявата й половина, стига до морето и заема огромна площ. На подстъпите към парка има указателни цилиндри с изброено всичко, което може да се види там. Началото на парка, откъм града е на Пласа Еспанья, където се намират изложбените зали на Барселона и където все още строят (или може би реставрират) Арена де Барселона.

В парк де Монтюик се намират стадионът и олимпийските зали и съоръжения на Барселона – място, с което местните са горди и го сочат като туристическа дестинация, така че нямаше как да го подминем. Ще го видите и вие на снимките, заедно с кулата – символ на олимпиадата – нещо бяло и стърчащо, което за мен няма никаква архитектурна стойност и се казва Torre de Calatrava (Торе де Калатрава). Интересни ми бяха стълбовете около олимпийската зала Palau Sant Jordi, които така и не разбрах за какво служат, както и “каменните плевели” отпред (не мога да измисля друго име за тези оплетени жици!)

Продължихме. Целта ни беше да прекосим парка, запяйки на ляво и дясно и да стигнем до морето и до нещо, което си бях харесала от самолета…

Паркът изобилства на ботанически градини и ако сте любители на дървета и храсталаци – там ви е мястото. Предвидете си един цял ден за разходка. Но тъй ако аз не съм любител на храсталаци чак в такава степен, че да пропилея един цял ден гледайки средиземноморски борове /ле-ле, по-големи шишарки не бях виждала!/, тръгнахме през парка с идеята да търсим замъка. Замъкът се вижда откъм морето, кокетно кацнал на едно от хълмчетата в парка, но за да се стигне до него трябва да се пресече целия парк. А той е така устроен, че да видиш всичко в него. Подминахме, естествено повечето ботанически градини. Движехме се по едни алеи, излезли като от приказките за принцеси – с тайнствени романтични завойчета, мостчета с поточета и пътечки, привидно обрасли с бръшлян. Казвам „привидно”, защото отдалеч прилича на пътечка от бръшлян, но като приближиш се оказват стъпала, а бръшлянът пълзи само по вертикалната част на стъпалата и пресича от едната полянка на другата и не го настъпваш. Ходиш и си мислиш: “Зад ето този завой е замъка… Няма начин да не е!”. За съжаление не можахме да стигнем съвсем до замъка. Правеха ремонт на пътя и така бяха отцепили всичко, че едва стигнахме до рова. Но и това беше достатъчно, за да го снимаме. После се оказа, че има въжена линия, която вози туристи до замъка, но ние продължихме разходката си в посока Порт Вел /Port Vell/. Отново през парка. Там попаднахме на гигантски кактуси, разпиляни зъбни колела от великански джобен часовник и смайваща гледка към пристанището и целия град. Намирахме се в “ъгъла” на парка, откъде се виждаше всичко, чаааак до отсрещния край на Барселона, където е парк Тибидабо. /Tibidabo/.

Тибидабо се намира най-горе и в средата на картата, леко изместен към дясната й половина. Барселонци го сочат като едно от местата, които трябва да посети човек, когато дойде в този град. Но Тибидабо всъщност е развлекателен увеселителен парк с виенски колела, кули, зали с огледала и тем подобни, които се интересни, ако си с компания. В този ден се разхождах сама и нямах желания да ходя точно там.

Слезнахме от парка и поехме към познатата Рамбльа, където си бяхме наумили да посетим един музей. Но за него накрая.

Първо ще ви разкажа за другите музеи, които посетих.

Музеят на Египет – намира се в една от пресечките на Paseig de Gracia /произнася се: Пасео де Грасиа/ и го има отбелязан на туристическите карти. Единственото място, в което влезнах и снимането се оказа забранено. Вход за деца и египтяни – свободен. Вход за хора – 6-7 Евро, вече забравих колко точно, но билетите за повечето музеи са между 6 и 8 евро. Имаше мумии. Бъррр. Повече ме впечатлиха египетските битови предмети от мрамор! Мрамор! Как са обработвали мрамор до такава съвършена гладкост… Явно са имали доста свободно време.

Музей на восъчните фигури. Произнася се Мусеу де Кера  /Museu de Cera/. Това е нещо, което не успях да видя миналата година и се върнах на Рамбльа специално заради него.

Музеят на восъчните фигури е едно страшничко място. От слънчевата улица влизаш в едно притъмнено мрачно помещение с тиха музика, в което има бюро и човек на него и точно си мислиш колко добре е направен портиера от восък, той става, за да те посрещне и упъти и смелоста ти се изпарява за нула време. Ако сте страхливи, не ходете там сами. Аз не видях цялата експозиция и ще се върна отново с придружител.

Музеят е организиран на три етажа, в различни зали и помещения, които са тематично обособени. Пресъздадени са /с декори, фигури и звуци/ значими политически и исторически моменти, има кораби, индианци, банкови обири от 60-те години на миналия век с участието на Бони и Клайд, подводницата на Жул Верн, корабът на Колумб и срещата му с индианците. Гледаш, мигаш и се чудиш кой е истински и кой е просто експонат. В музея нямаше много хора всъщност. Краят на експозицията и изходът от музея са през едно мазе, от което се чуваха странни звуци и излизаше зловеща светлина. Хвана ме страх. Той се пораждаше от това, че влезнах с нагласата да разглеждам музей и не очаквах, че вътре нещо може да е направено да мърда. Но бързо разбрах, че разни неща мърдат… Минах през мазето заедно с един мъж, когото помолих да придружа, обяснявайки страха си с това, че всичко е толкова истинско, че чак зловещо и не знаеш кога ще мръдне и дали ще е човек или не… Да не говорим, че един човек от поддръжката на музея изскочи от едно неочаквано място, та излезнах от музея останала съвсем без дъх от страх.

Последният музей, който посетихме със съпруга ми в свободния му следобед беше Музеят на Еротиката. Той също се намира на Рамбльа и огромни червени надписи не позволяват да го подминеш. Самият музей напомня частна колекция на предмети с ясно изразена стилова ориентация от най-различни епохи и географски ширини. Имаше статуетки, фигурки, дърворезби, картини, рисунки, графики, снимки, уреди и видеозала. Имаше черно-бели снимки от 1945 година, а в залата прожектираха черно-бял филм, който обещаваше да бъде повече порнографски, отколкото еротичен, така че не се спряхме там. Предметите, като такива не бяха най-интересното нещо и не показваха нищо ново. Снимането не е забранено, но не видях нещо, което да си заслужава. По-интересни са изводите, на които ни наведе колекцията в музея:
Японците правят секс с дрехи.
Тройките не са от вчера. Циркът и акробатиката – също.
Индийците са най-добрите любовници.
Французите са извратени.
Немците си падат по секса на село.
Порнофилмите са още от ерата на нямото кино.
Колкото по-забранена тема е бил секса, толкова по-масов, перверзен и извратен е бил.
Като цяло музеят си струва.