Възпитаването на децата

Възпитанието на собствените ни деца!

Това е нещо толкова специфично, деликатно и лично, че колкото са хората по света, толкова са и „методите” на възпитание. Затова, аз ще ви разкажа за моите принципи и схващания по отношение на възпитанието на моите си деца, отново пречупени през погледа ми на родител, който помни кога е бил дете и какви магарии е правил… 😉

Уточнение: като казвам „моите” принципи и схващания, всъщност имам предвид „нашите” – моите и на съпруга ми, което е изключително важно за децата!

Но, за по-гладък разказ и тъй като аз съм разказвачът, ще използвам формите на „мое”, а не на „наше”, и „аз”, а не „ние”.

Възпитанието е нещо, което даваме, а не нещо, което налагаме!

Даването на възпитание започва от деня на раждането на детето!

Възпитанието е отношение към детето, маниер на поведение, предоставяне на примери за подражание, а не толкова изброяване на правила.

Възпитанието се изразява в оказването на помощ и безкористна подкрепа, на всеки етап от живота и развитието на децата ни, без значение колко са пораснали. Докато имат нужда от нас – трябва да получават това, от което се нуждаят!

Възпитанието трябва да развива личността, да затвърждава нейната индивидуалност, а не да я потиска и вкарва в рамки. Всяко дете, всеки човек, е уникално творение на природата. Аз имам 2 деца, родени в два последователни дни, през 6 години, които си приличат поразително и аз, собствената им майка, започнах да обърквам снимките им /което искрено ги забавлява/, но те са коренно различни личности, напълно противоположни в реакциите и нагласите си при равни други условия, различно чувствителни, различно емоционални, различно податливи на различни влияния и различни стимули! И подходът ми към тях се различава в много отношения, но не и в основните принципи! Именно тази уникална индивидуалност трябва да се пази и развива посредством възпитанието! Децата трябва да растат свободни и максимално неограничавани. Всяко дете има различна нужда от особено внимание по различни въпроси и проблеми, но като цяло подходът е „говори и обяснявай, питай и наблюдавай, но не заповядвай!”

Друг принцип, който засега успявам да спазвам безпогрешно: „Налагай само истински забрани”! Те, забраните, са различни за различните етапи от растежа на децата, но принципът е един и същ!
Пример за малко, но истински забрани, докато децата са малки: НЕ удряй телевизора с играчки, НЕ хвърляй предмети срещу витрините, НЕ ритай топка вкъщи. Това е забранено и добре разяснено. Разрешено беше всичко, което не застрашаваше физически живота им! /Под „добре разяснено”, моля разбирайте, че съм го повторила между 100 и 200 пъти във всеки ден от живота на всяко от децата си в промеждутъка от 0.5 до 4 години! Повторила съм го спокойно и съзнателно, с любов и усмивка! Само аз си знам как ;-)/ Тази практика на повторение и обяснение, колкото пъти е нужно, продължава и сега. Даже, сега е по-интересно, защото децата пораснаха и си имат своите виждания и доводи и все по-често успяват да ме убедят, че не съм права в забраните и изискванията. Това е добре, защото свикват да комуникират и да отстояват идеите си.

Според мен, подобен подход помага на децата да растат свободни и свободолюбиви и възпитава в тях доверие към родителите. Те знаят, че са им разрешени почти всички действия и знаят, че когато родителят каже „Не”, това не подлежи на коментар. Децата се чувстват отговорни и се стараят да оправдаят доверието. Родителите, обаче, не бива да спекулират с това впоследствие, защото то бързо ще загуби тежест и ще урони авторитета им!

Едно правило, което важи без оглед на обстоятелствата, които са го предизвикали като реакция, а именно: „Карам се само за лъжа!”. Не се карам за причините и последиците, независимо от размера им, а за съзнателното лъгане за тях! Това правило го повтарям откакто се помня и вече е толкова ясно за всички, че казването на истината на мама се е превърнало в традиция, която не ми притъпява сетивата обаче 😉
Още от вратата, малката ме посреща с откровения за всички магарии от деня, които, за нещастие, са докарали баба+дядо почти до лудницата, но пък са били безопасни за нея – опират да пране, чистене, евентуално лепене или дори изхвърляне, но пък новата информация, придобита по време на експеримента, определено си заслужава!

Нещо повече, за голямата ми дъщеря тези моменти се превръщат в нещо като „момент за нас двете, в който си споделяме тайни”. Това за мен е най-ценното постижение на възпитанието, което давам, защото, както споделих в „Сблъсъкът на поколенията” – „ … с порастването на децата, доверието към родителя е единствения „механизъм” за контрол и, най-вече, за оказване на помощ! Ако детето ви няма доверие, то няма да сподели навреме за проблема. Ако проблемът е малък, може и никога да не разберете. Но, ако е голям – обикновено разбирате, но когато вече е късно за помощ! Да, звучи крайно, последиците от какъвто и да е проблем рядко са необратими, но аз не искам да попадна в тези редки случаи! Искам да знам всичко, навреме, така че, да помогна, ако има нужда и/или децата ми ме помолят. И полагам всичките усилия, които смятам, че трябва да бъдат положени!”

Единственият начин да помогнем е да говорим и обясняваме „до припадък”, да проявяваме разбиране и да наблюдаваме, да се информираме за живота им, за новите моди, да слушаме тяхната музика, дори понякога да се държим като тях /заслужава си да видиш погледа на околните, когато майка ти се разпее и разтанцува заедно с теб на улицата! ;-)/! Но само така можем да останем близо до децата си и да ги познаваме толкова добре, че да забележим промяната, ако тя настъпи. А всеки проблем, който притеснява децата и те се опитват да решат сами или дори да прикрият, започва с промяна в поведението им. Ако не я забележим от самото начало, после може да се окаже късно.
Да нe мислите, че одобрявам модата „късия ръкав да е върху дългия”? Не, не я одобрявам! Но, ако не разреша излизането от къщи по този начин, губя връзка и влияние. Дъщеря ми ще се преоблече в тоалетната, веднага щом стъпи в училище, и после пак, преди да си тръгне /помня когато правех подобни неща; кое може да ме накара да мисля, че тя няма да ги прави?/. Тя пак ще изглежда така, както си е решила, но аз няма да знам. Ще си мисля, че съм се наложила, което съвсем няма да е вярно и ще изглеждам пълна глупачка в очите на дъщеря си и приятелките й, защото ще е успяла да ме надхитри. След ден-два ще намери друго, с което да ме надхитри, докато накрая започне да прави каквото си иска, без дори да ме уведомява. А нямаш ли информация – нямаш и влияние. Затова предпочитам да съм „майката – върха!”, която е разрешила тази мода /за ужас на баба й и дядо й/, но да имам шанса да ми сподели и следващата си хрумка.

Това ми схващане утежнява отношенията ми с баба+дядо /старая се да задържа сблъсъка само между мен и тях, макар че те, в неразбирането си, понякога го пренасят върху децата/, но е полезен за дъщерите ми. Те тепърва растат и ще имат нужда от верен съюзник и аз мисля, че най-добре е това да бъде собствената им майка или баща, когато се налага и е приложимо /има си все пак чисто „женски работи” ;-)/ – хората, които няма да ги подведат, заблудят, излъжат или злепоставят! Хората, които винаги ще ги подкрепят и ще им помагат, независимо от решенията им.

Човек се учи от грешките си. Те ще ги направят и с мен, и без мен. Искам да съм до тях, когато ги правят, за да помагам с каквото и колкото мога. Излишно е родителите да се заблуждаваме, че можем да предпазим децата си от всичко. Даже, не от всичко. Не можем от почти нищо да ги предпазим!
Мисля, че трябва да бъдем най-добрите приятели на децата си! Това значи да им позволяваме да ни критикуват и коментират с нас слабостите ни, а не да сме някакъв мит за тях, идеал за подражание, който рано или късно рухва, а с него и всичко изградено – доверие, уважение, ….

И само няколко думи за връзката между възпитанието и силата на сблъсъка между поколенията.

За „Близки срещи от първи вид” – сблъсък „родители – деца” – ние опеделяме силата му с възпитанието, което даваме на децата си – ние формираме ценностите им, развиваме индивидуалността им и би трябвало да можем да приемем резултата! Зависи само от нас, родителите! С две думи – по-свободно възпитание, по-близо до нашите разбирания – по-лек сблъсък /с нас/.

За „Близки срещи от втори вид” – сблъсък „баба+дядо – деца” – той също се влияе от възпитанието, което ние даваме, но в обратна посока. С други думи, колкото по-свободно възпитаваме децата си, толкова повече техните възгледи се отдалечават от тези на баба+дядо и толкова сблъсъкът е по-унищожителен. Ако възпитаваме децата си консервативно, в дух на подчинение и послушание, ще се разбират прекрасно с баба+дядо, но ще живеят в миналия век. Целта, все пак, е да оцелеят в този!

И тази тема е необятна и неизчерпаема. Това беше един опит за подхващането й, с твърдата увереност, че коментирането й би било полезно.