Вълшебният дъжд

Най-сетне купестите облаци, дето ни висят над главите толкова време, благоволиха да се окрупнят, да се прегрупират в Cumulonimbus-и и да ни пуснат дъжд.

Есенен дъжд…

Седя си в колата в поредното задръстване и гледам как капките се стичат по стъклото, следвайки сравнително един и същи път. Гледам през тях и се сещам за минали години, когато ходехме с бъдещия ми съпруг по улиците в дъжда и същите тези капки се стичаха по щастливите ни лица, които оглеждахме в бистрите локви.

Романтичен дъжд…

След това пускам чистачката на колата. Тя внася невиждана суматоха сред дъждовните капки, но пък отваря път за нови и нови… капки и спомени…
Продължавам да гледам…

Забравих да спомена, че в София дъждът е вълшебен! Вълшебството и магията му се изразят в най-различни неща и се изменят с всеки следващ час.

Описах ви романтичния софийски дъжд, който е такъв през първия си час. Ако повали още един час, той превръща софийския въздух в алпийски, виждаш далеч-далеч отвъд Витоша и имаш чувството, че и очите ти не са били мити с месеци…

Истинското вълшебство обаче се проявява когато повали 5-6 часа без прекъсване. Тогава сякаш с магическа пръчка, София се превръща в … архипелаг, а обитателите й – в полубогове!
И това отново е повод за мечти. Мечтаеш да караш амфибия, а не автомобил. Мечтаеш да имаш гадателски способности, за да предвидиш колко е дълбоко езерото, маскирано като локва на пътя. Не можеш… Минаваш съвсем близо до тротоара, от който те гледат някакви кални, мръсни и навъсени същества, които размахват ръце, като ти правят някакви странни знаци, които не знайно защо те карат изведнъж да се присетиш, че днес не си се обаждал на майка си да я питаш как е…
Помисляш малко и се сещаш, че по времето, преди София да се превърне в архипелаг, тези хора се наричаха пешеходци. Успокояваш се и отминаваш, като спираш да им обръщаш внимание. Те вече не те тревожат, защото знаеш, че дъждът ги е превърнал в полубогове и те ще оцелеят, но трябва да мислиш за езерата и лагуните пред себе си…
Мда-а, тихият красив напоителен есенен дъжд превръща софиянци в полубогове – хора, които се движат по повърхността на водата, които винаги намират твърда земя, на която да стъпят и които оцеляват въпреки калните, високи един човешки ръст, вълни, с които ги обливат преминаващите коли…

Забравих ли да спомена, че в София дъждът е вълшебен?…