Полет в тандем: Подарена свобода!

От първия ми тандемен полет изминаха около два месеца и още около 6 полета. Всъщност летяла съм точно седем пъти досега наяве и безброй пъти на сън.

На пръв поглед изглежда, че доста неща са се променили от тогава, но като се замисля и се вгледам по-внимателно в себе си, разбирам, че това е само зрителна измама 😉 . Повечето неща са си същите. Аз съм си същата… почти… Ако може изобщо нещо вече да е същото…

Променил се е броят на полетите ми, но не и името на пилота ми – той все още продължава да си се казва Емо. И продължава да е все така търпелив, спокоен, усмихнат, добър и толерантен с мен. Обичам да летя с Емо! Когато летя с него и той ми подарява щастливи мигове от собствената си свобода, научавам за него много повече, отколкото, ако часове наред разговаряме на земята… Започвам да чувствам движенията на тялото му, да долавям нюансите в тембъра на гласа му и посоката на погледа му, започвам да разбирам тяхното значение и да ги следвам. Важно е, пасажерът да не бъде пасивен пътник, а да помага с тялото си за управлението на тандема по време на полета. Тогава летенето е удоволствие и за пилота. Тогава и думите са излишни.

Не се е променило и нетърпението, с което преживявам дните до следващия си полет. И това никога няма да се промени! Може и да изглеждам търпелива и спокойна, понякога, но отвътре нетърпението ме разкъсва на парченца…

Не се е променило и чувството, което ме обзема, докато пътувам с лифта към старта – искам лифта да се движи по-бързо! Мислех си, че с течение на времето, пътуването няма да ми се струва толкова безкрайно и досадно, но и това не се е променило. С когото и да се возя, не намирам тема за разговор, защото сетивата ми се пренастройват за друго, по-приятно и любимо усещане, от това да се поклащаш тромаво и прозаично на фиксирана дървена седалка… И може би на някой /точно определен!!!/ ще му се стори невероятно, но на лифта с мен е тихо!!! Ако не вярва – каня го да се возим заедно следващия път!!! 😉 😉 😉 Лошото е, че няма по-бърз и кратък път до старта.

Топката, която застава в гърлото ми при приближаване към старта, също не изчезва. И може би никога няма да изчезне, защото най-вероятно се дължи на адреналина, който нахлува в кръвта и клетките ми, изостря слуха и понижава силата на гласа ми.

Може би отново адреналинът кара тялото ми да потрепва, гърлото ми да пресъхва и гласът ми да вибрира. Отново адреналинът е виновен да не успявам да се закопчая в сбруята! Винаги се омотавам и не мога да открия някой от коланите, или пък ги откривам, но не мога да ги закопчая, или пък не мога да си стегна каската, или…, или… Винаги има по нещо… Което е ужасно! Защото се предполага, че след толкова, достатъчно много полети, мога поне да се закопчая сама! Е, да, ама аз не успявам и затова винаги ме обзема срам и безпокойство и съм безкрайно благодарна на Емо, когато се заеме собственоръчно със закопчаването ми! Това обикновено ми действа успокояващо и сваля вълнението и превъзбудата ми до поносими нива. А най-много обичам да видя, че и той е закопчан в сбруята си и с нетърпение чакам да ме извика и да ме закачи за себе си. Защото това е последната стъпка преди излитането… Един-единствен път се поколебах дали да пристъпя и да застана пред него, защото за миг се изплаших… Емо каза: “Айде идвай тука, че съм нервен!”, което звучи страшно и заплашително от устата на толкова уравновесен човек, който никога не проявява нетърпение, не повишава тон и е олицетворение на самото спокойствие… За щастие, след миг, може би виждайки озадачената ми до ужас физиономия, Емо обясни: “Нервен съм, когато съм закачен сам за тандема, защото, ако духне вятър, ще ме отнесе като глухарче”. Мдаа, от тогава не чакам покана и се намествам сама пред него, за да ме закачи бързичко и да не изпада в нервност 😉

Обожавам да излитам!!! Когато излетим, се намествам удобно в сбруята и съобщавам на простора и обитателите му, че съм там! Това става с вик на щастие, който съм се опитвала да сдържам, за да не травмирам пилота си, но никога не съм успявала да спра! Когато излетим, свободата потича по вените ми като наркотик и няма начин да остана тиха и безмълвна! Просто няма начин!!! Ако не пусна емоцията да излезе през гърлото ми, тя ще си намери друг път. Преглътнатото щастие ще се превърне в стон, а сподавеният стон в сълзи, които ще потекат безшумно по лицето ми, без да успея да ги спра… Никога не успявам да спра сълзите… Мъжете се притесняват повече от плачещи жени, отколкото от крещящи от удоволствие такива… А и Емо вече знае, че пищя от удоволствие и най-вероятно мълчанието и сълзите ми биха го притеснили повече от пищенето ми… Освен това, аз съм се погрижила за неговите уши още преди втория ни полет, когато му подарих тапи за уши, които той прилежно носи винаги със себе си. Затова… просто пискам 🙂 …

При едно от излитания ни успях да усетя точния начин, по който да опиша чувството при излитане, така че всеки да може да ме разбере. Няма човек, който като е бил дете да не е скачал по пружинените легла у дома. Сигурна съм, че няма такъв човек! Скачаш и се засилваш, и скачаш все по-високо и по-високо, докато накрая леглото те изхвърли и скочиш на земята. И колкото повече си успял да се засилиш, толкова повече летиш и толкова повече ти дърпат ушите после, но… това е друга тема 😉 Мигът, в който те изхвърля леглото и оставаш във въздуха, е мигът, в който крилото те поема и вдига от земята. Невероятно е и е много по-хубаво от скачане на леглото, защото не стъпваш, а продължаваш да летиш.

Обичам да летя! И това не се е променило! Всеки път, докато летим установявам, сякаш за пръв път, колко естествено се чувствам във въздуха и колко много ми харесва. С всеки следващ полет се чувствам все по-спокойна. Вече не стискам коланите, както при първия ни полет, и дори отпускам ръце… Удобно е, защото коленете на Емо са точно под ръцете ми и ми служат за опора – като че ли седя в кресло 😉 А най-обичам да ги разпервам встрани и да улавям вятъра в шепите си. Когато поднеса шепи срещу вятъра, той прави мъничка вихрушка в тях и закачливо гъделичка кожата ми. Имам чувството, че ако достатъчно бързо свия юмруци, вятърът ще остане в тях… Но… никога не съм по-бърза от вятъра…

Замайващо силно ми харесва да летя! Упойващо силно! Усещам как свободата се стича като елексир от мозъка ми към всяка клетка от тялото ми и ме обзема спокойствие, тишина и … безотговорност! Единственото нещо, за което съм отговорна, летейки в тандема, е да помагам за управлението му с тялото си. И когато се унеса безметежно и влюбено се предам на свободата, Емо просто ме връща обратно… По един специален начин… Специален, но … таен 😉 …

Харесвам тази безотговорност! Чувството е отпускащо и води до пристрастяване! Пристрастена съм към летене в тандем! Ако летя сама… Какво говоря!? Ако ходя по улицата, нося повече отговорност за себе си и околните, отколкото докато летя в тандема с Емо. Това е ново чувство за мен и ми харесва!

Това чувство, адреналинът в клетките, свободата в кръвта, гласът на Емо, плавните му и силни движения, свистенето на въздуха в ушите ми и допира на вятъра до лицето и устните ми… Тази комбинация изтрива границите, премахва разстоянията, нулира времето… Просто съм там… Някъде на високо… Насред простора… Не мога да определя височината… Не ме интересува височината… Винаги съм на точно толкова под крилото… И Емо е винаги точно на толкова зад мен… Няма друго… Не ми трябва друго… Усещам движенията на Емо и промяната на посоката на летене по гъдела в стомаха си и надигащият се в гърдите ми въздух, който при достатъчно рязък завой излиза от там като писък… Силен, неуправляем, пронизителен, неотразим и … щастлив…
Летя и погледът ми е вперен в хоризонта и облаците… Искам да пипна облаците… И дори металният вкус в устата от прилошаването при въртене в термика ми се струва приятен… И не искам приказката да свършва, та дори и металният вкус в устата да е цената…

Но и най-красивите приказки и най-приказните сънища си имат край… Полетите също…

И когато наближи краят на полета, идва началото на … пазарлъка как ще кацаме. Емо иска на крака, аз искам на дупе! Странното е, че уж Емо командва, а винаги кацаме на дупе. От седем полета, имаме само едно кацане на крака – последното, и тогава Емо просто каза „Не сядай!!!” и аз някак останах права… Някак…

Обичам да кацам на дупе, защото ми треперят краката, когато кацаме. И това не се е променило! Няма значение какъв е бил полета – дали сме въртяли термики или само сме се возили, дали Емо е правил спирали и уинговъри – краката ми треперят, все едно са локумени… И не само, че ми треперят краката, ами имам нужда някой да ме гушне. Ама веднага щом кацна!!! Затова обичам да кацам на дупе – защото се сгушвам в Емо, докато той срива крилото. Времето стига точно колкото да се успокоя малко и след като ме разкопчае, пак той, естествено, и пак заради този пуст адреналин, да успея да се изправя на крака. Като кацнем, дори каската не мога да си сваля сама! Всяка клетка на тялото ми вибрира от вълнение и превъзбуда и ме изпълва непреодолимо желание да прегръщам и целувам всички около себе си. И естествено, започвам винаги от Емо, защото той обикновено се оказва все още вързан за мен… Или по-точно, аз за него… А малко след това, като ме освободи от каската и сбруята и ми се възвърне силата, и ми се втвърдят краката, о-о-о, тогава… тогава започвам да подскачам и викам … пак от вълнение, щастие и превъзбуда…

След това сядам на поляната /или лягам, зависи доколко е преминало треперенето/  и впервам поглед в небето и летящите крила. И със сетива, все още настроени на небесна честота, слушам звука на крилата. Всяко крило има собствен звук. Особено при въртене в спирали! Без да поглеждам нагоре, мога безпогрешно да различа звука на единично крило от този на тандемно, както и звука на малкия тандем от този на големия… И докато слушам звука на крилата, се чудя дали седящите на поляната познават кога аз съм във въздуха ;-)… Забавно е и ми помага по-лесно да понеса чакането…

… чакането на следващия ни полет, при който отново ще получа като подарък поредната опияняваща доза чиста свобода!