“Какво чувстваш докато идваш насам?”
Това ме попита Ицо /инструктор по парапланеризъм и пилот от Скайномад/ една събота, по време на поредния ни weekend, прекаран в Сопот. Тогава не му отговорих, защото отговорът не е лесен. Отговарям му сега:
Ицо, какво е чувството ли?
Чувството е дълго, всеобхватно и сложно!!!
Дълго, защото започва в понеделник и завършва в петък вечерта! Това е едно дълго очакване, примесено с огромно нетърпение, неудържимо желание за летене и … малко лудост, вероятно…
Обикновено още от понеделник планирам пътуване към Сопот в събота сутрин. Това значи, че от понеделник започвам да чакам да стане петък, а ако случайно се налага да пропуснем идване в Сопот, започвам да чакам да стане другия петък…. 😉
За разнообразие и по-лесно преживяване на това очакване – ходя на работа. Това е едно сравнително мълчаливо упражнение, защото ми е забранено да говоря за летене в офиса! А това пък, от своя страна, изостря нетърпението ми да стане петък. А като не мога да се преборя с нетърпението, досаждам на Асен и си говоря с него, защото той страда от моята “болест” и проявява разбиране… засега… 😉
Чувството на очакване свършва в петък вечер, когато си приготвям багажа за събота и неделя.
Тогава Чувството става всеобхватно! Започва някъде от долната част на стомаха и свършва при пръстите на ръцете и на краката. Това е едно леко присвиване, което се засилва, приближавайки се към Сопот, пълзи от стомаха към гърлото и от гъделичкане се превръща в леко “мушкане” в ребрата, а след това в топка, която застава в гърлото и спира пътя на въздуха и водата. Колкото по-близо съм до Сопот, толкова повече ме присвива “под лъжичката”. Но пък всяко действие си има равно по сила и обратно по посока противодействие. И присвиването също си има такова обратно действие. Това е онази част от Чувството, която върви от стомаха към пръстите на краката, и която постоянно ме държи навита като пружинка! Ако сега някой от вас ми звънне по телефона и каже “Тръгвай ПЕША към Сопот и като дойдеш те закопчавам и летим” – тръгвам на мига!
Чувството е най-вече сложно, защото присвиването “под лъжичката” ме прави мълчалива, а аз по природа съм непоправим бърборко. Но, тази мълчаливост е само привидна и се дължи на топката в гърлото, която пък от своя страна се дължи на вълнението. То, вълнението, пък е по-скоро притеснение от неизвестността от полета, подклаждано от спомена за невероятното търпение и умeрено хладнокръвие на Емо, разсейвани от време на време от сърдечната му усмивка.
Чувството, което прилича на притеснение, а е по-скоро вълнение, или пък точно обратното, всъщност е чисто неподправено искрено нетърпение, примесено с неудържим ентусиазъм да съм ”горе”, но овладявано от съзнаването, че трябва да чакам /колкото Емо каже!/, желанието да пипна облаците, спирано от съзнаването, че не мога да се справя сама….
Чувството е сложно… То е като сдържаната неудържимост, която те обвзема при първа среща с “обекта на желанието” и много добре пасва на описанието “искам, ама не ми стиска”.
Единственият начин е да кажеш какво искаш, колко не ти стиска и да чакаш да видиш какво ще стане…
Това направих и аз – казах и сега чакам…
Което донякъде вероятно обяснява вълнението, притеснението, нетърпението, любопитството, мълчанието, говоренето, пискането, (не)храненето, (не)пиенето на вода, плаченето…
А може би не… 😉
ихаааа