Автор: СнежнаВест
Едно дете останало самичко
Малко, но красиво и добричко,
И се молело да разбере децата,
Които вижда със усмивка на лицата
Беше ново тук в приюта
И не чувстваше уюта,
С който другите деца растяха
И се радваха, играха…
Гледаше ги ден по ден
Как се радват на света така студен
Как момичетата с кукли си играят
А момчетата за подвизи мечтаят
А то тъй тъжно и смълчано
Седеше в ъгъла, но не засмяно
И мислеше си за дома
В очите със стаена детска мъничка сълза
И всеки ден повтаряше се все това
До деня, във който настъпил бе мига
Малкото дете да стане мъж
И да порасне, но това не стана от веднъж
Изправи се усмихнат
Погледна към небето
Необичайно притихнат
Спомни си времето
Когато бяха трима само
Рано сутрин до морето тъй голямо
И радваха се на изгрева таен
На букета от рози ухаен
Това беше последният спомен
Със който момчето растеше
Вярно, че беше тъй скромен,
Но вече напреде вървеше
Малкото момче със другите растеше
И започна да се чувства у дома
А малкото му сърчице туптеше
Всеки път когато сетеше се за това
И след няколко години той порасна
Време беше да напусне своя детски кът
Раната му тъй човечна не зарасна,
Но помогна му да оцелее по светът
Малкото момче оказа се голям човек
Стана важна клечка и прочут навред
И създаде си семейство и закле се на мига
„Аз никога не бих оставил да страдат моите деца
Но никога не бих забравил и мойто детство от преди това!
Ще помня дълго моя втори дом и моята страна
Защото те подготвиха ме за трудностите, които аз ще понеса…”