Завиждам на хората, които имат приятели на пет годинки, защото чудесата, изненадите, внезапният смях, спонтанната радост, искрените прегръдки, безкрайните простички въпроси с техните очаквано неочаквани очарователно очевидни отговори са постоянни спътници в живота им! Само този, който разбира петгодишните си приятели, само той е истински щастлив, защото само той разбира как работи цялата Вселена и само той може да разпознае щастливите необратимости, които носят смисъла, скрит зад 42 🙂
Сбъднатите мечти са отплатата на Вселената за малките добрини, очарователните грижовности и незначителни жестове, които правим всеки ден! Понякога получаваме отплатата си в аванс, понякога тя закъснява, но винаги идва при нас в правилния момент – тогава когато сме готови, дори да не го съзнаваме. Само трябва да разпознаем сбъднатата си мечта и да я задържим. Мечтай сега! Мечтите ни са нашите най-добри приятели. Само когато мечтаем, можем да бъдем част от нечия чужда мечта. Честит празник, мечтатели!
Уханието на пролет извиква от съзнанието ни ярък спомен за детството и ни залива с късчета щастие, от които да напълним шепи – за утре…
Да се разочароваш или обидиш, или и двете, е въпрос на избор, който сами правим за себе си. Имам приятел, който във всеки подходящ момент ми повтаря, че ситуациите идват при нас такива, каквито са, а ние сме тези, които избираме как да ги възприемаме, как да реагираме и какво да отнесем със себе си. Затова, днес измивам душата си от натрупаните напоследък разочарования с дебела струя благовещенско настроение и на тяхно място пускам в душата си пролет…
Способността ни да прощаваме е най-гениалният дар от Природата – по-ценен и стойностен дори от способността ни да плачем. Да прощаваш означава да ставаш по-добър и да правиш света около себе си малко по-приветлив. Способността ни да прощаваме прави възможно съществуването на Смеха, Надеждата и Любовта, заради които казват, светът бил оцелял. Да прощаваш не означава да забравяш – забравата не носи умиротворение и утеха – прошката го прави. Прошката и даденият втори шанс. Прощавайте и гледайте на света с очите на пет годишни деца – само така чудесата, изненадите, внезапният смях и плач, безбройните простички въпроси с техните шарени отговори, ще бъдат неизменна част от живота ви и ще го изпълват с Радост!
… или да си поговорим пак за Вдъхновение… Има хора, за които да кажеш, че са вдъхновяващи, би било нечестно. Нечестно, защото няма да е цялата истина, особено от гледната точка на Времето. А да бъдеш детско вдъхновение вече 20 години, изисква много постоянство, последователност, търпение, всеотдайност и много много любов, с която да създаваш светове, в които децата да се чувстват добре. Защото, когато децата рисуват, те се пренасят в свой собствен свят и е много важно този шарен свят да е добронамерен, да създава уют и увереност и да ти помага да се развиваш. Хора, които умеят да правят това, не са просто вдъхновяващи, те са от хората, на които не пропускам да кажа „Радвам се, че децата ми те срещнаха по пътя…
… или приказка за вдъхновението 🙂 Когато бяхме деца, бяхме абсолютно сигурни, че perpetuum mobile съществува – та нали ние бяхме същите такива неуморими и неизчерпаеми машинки, които изморяваха възрастните с непрекъснатото си движение и безкрайните си въпроси 🙂 След това, повечето от вас пораснаха и с помощта на обществото и училището спряха да вярват в неизчерпаемото, неоткритото и невидимото. Тези от нас, които не пораснаха, пък се научиха да крият 5-годишното си Аз и да го пускат навън само при „специални” обстоятелства – т.е. при всяка възможност 🙂 И продължихме да вярваме, че perpetuum mobile съществува и продължихме да го носим в себе си. Поне аз продължих. (Много ясно, че имам доказателства – много е просто – все още има хора, които се изморяват от…
Уютно, блестящо, красиво, стилно… Осветление, приглушено до нивото до плавно заливаща те мистерия… Роял в очакване и хармония… Вярвам във теб не защото си ти, не защото обичам твойте сини очи, а защото не искам да повярвам, че друг някак все ще успее да те вземе от тук. Кадифен глас… Успокояващ, обгръщащ, опияняващ… Стича се по теб и се влива във вените ти… Позови меня тихо по имени Ключевой водой напои меня Знаю, сбудется наше свидание Я вернусь, я сдержу обещание… Клуб „БГ Ритъм” отвори врати за посетители снощи, като партито по случай откриването на най-новия клуб за българска музика в София, върви и в момента, за втора поредна вечер. Снощи се радвахме на компанията на уникалните „Абсент”, които успяха да покачат настроението до ниво…
Обичам септемврийското море, запазило страха на свойте юлски пълнолудия… Обичам септемврийското море, оплело в мрежите от морска пяна, лодки, пълни с тишина и онемяла страст… Обичам септемврийското море с въздухът, ухаещ на смокини, носещ пъргавата неизбежност на спомена за девствена любов… Обичам септемврийското море и сляпата тъга на неговия изоставен бряг… Не тъгувай море, не си отивам, аз и лятото оставаме тук, с теб…
Ако можеше да бъде разказано, нямаше да бъде написано! Прочетох това изречение преди много време, но го разбрах едва преди година, когато за първи път срещнах „Фиданките”. Оттогава досега, понятия като „приятелство”, „емоция”, „грижа” разширяват смисъла си и добиват нови стойности… Оттогава досега не спирам да научавам нови неща – за света, за живота, за себе си… Първото нещо, което научих, бе правилото „Каквото стане във Видин, си остава във Видин!”, но заедно с него разбрах, че каквото почувстваш във Видин – то задължително си тръгва с теб и продължава да запълва съкровени кътчета в душата ти още поне цяла година напред – до времето за следващата среща… А всяка следваща среща носи в себе си всички цветове от спектъра: Има кристално синьо, бликащо от щастливи…
Той винаги е там за сутрешното ми кафе… Не бърза, но не закъснява… Когато го намеря с поглед – притварям очи от удоволствие… Носи ми топлина, уют и остатъци от тишина… Обожавам уханието му на спонтанна неизбежност… Изгревът… моята тайна любов…
Всеки търси да получи втори шанс… Или да даде… „Никога няма да бъде същото” казват… Търсещите знаят… Те не очакват да бъде същото… Не очакват да бъде по-добро… Надяват се изобщо да го има… Да бъде ново, неизвестно, неочаквано… Втори шанс не взимаш насила… Втори шанс получаваш… Вторият шанс е истински, ако е съпроводен от ново начало… Ако не сте готови да започнете отначало онова, което „никога няма да бъде същото”, по-добре не пропилявайте вторите шансове…
Аз, като един виден Любопитко, който задава въпроси наляво-надясно, съвсем не на шега се запитах „Любопитковците имат ли си празник?” и с ужас установих, че отговорът е „Не”. Е, да, то се подразбира, че когато си любопитен, всеки ден е празник (или поне дните, в които получаваш отговори 😉 ). Но, все пак! Не може такова значимо нещо като Любопитството, да си няма специален ден за празнуване! Все пак, светът е оцелял, не защото се е смял, а защото някой се е осмелил да задава въпроси 🙂 Та, нали от въпросите са се родили фантазията, мечтите и чудесата… Не мога да си представя как се чувстват притежателите на толкова много незададени въпроси! А притежателите на техните отговори?! Представяте ли си колко самотни и мълчаливи се…
Да, това е приказка за Облаче, но малко по-различна. След като преди време Облачето гостува в детската градина, дойде покана и за училище 🙂 Няма как да откажеш такава покана! Не знам кой би се лишил от 24 чифта възхитени очички на 24 мънички топчици любов и положителна енергия, които поглъщат всяка дума и всяко твое движение, навъртат се около теб (ако те харесат 😉 ), искат да те пипнат, да те усетят, за да се уверят, че и ти си човек от плът и кръв. Такива срещи изтръскват от душата ти всяка тревога, всяко колебание, всеки страх и запълват всяко кътче в нея с чисто нова енергия – такава, каквато ти сам не би бил в състояние да си произведеш… В същото време, срещите…
Лоши спомени не съществуват… Колкото и трудно да е било, колкото и да е боляло, колкото и непреодолимо или непрежалимо да е изглеждало, ако все пак си успял да го превърнеш в спомен, значи си успял да продължиш. Събитието е оставило следа в теб, безспорно. Но, когато споменът за него избере да се върне при теб, той го прави, за да ти помогне отново да се справиш и отново да продължиш. Лоши спомени не съществуват… Да, някои от тях продължават да болят и след много години, но то е защото времето не лекува. Времето само затъпква надълбоко копнежи, страсти и емоции. Къса от душата ти парченца и ги превръща в стъкленица, в която консервира парещите остатъци. Времето, заедно с търпението, нарязват емоциите на тънки прозрачни парченца…
Преди години един много умен мъж ми каза, че е лесно да мечтаеш, когато мечтата ти е далеч от теб и изглежда недостижима и че трудното и страшното започват когато я видиш пред себе си и единственото, което трябва да направиш, е да протегнеш ръка и да я хванеш… Това, което той тогава смяташе за страшно, аз смятах за прекрасно. И продължавам да не се страхувам от мечтите си! В този свят на неизброими ограничености, задръжки и предразсъдъци, често пъти, единствено в мечтите си можем да бъдем смели и безразсъдни! Няма да спра да мечтая и да фантазирам! Ще продължа да се влюбвам и да вярвам в чудеса, защото мечтите и чудесата са измислени, за да бъдат изживявани и ако ние се откажем от тях, и…
Обичам да разгадавам лятото и да усещам остатъчния вкус на пролет в него. Тревата още расте, показват се цветенца, тук-там се среща по някое привидно безобидно бодилче… Свежо е, шарено е, почти пораснало, неопитомено… Ароматът на неизвестно те притегля да се гмурнеш в него… Въргаляш се по поляните, усещаш нови допири по кожата си, събираш пеперуден прах… Научаваш нови неща за познатите тревички и камъчета, потъркваш червенината, която оставят, събираш спомени и продължаваш напред… После идва време, в което трябва за малко да спреш и да извадиш от душата си трънчетата, които вече само болят и отдавна са изгубили вкуса на приключение… … тогава от очите ми потича есен…
Знам, че няма случайни неща и вярвам, че всяко нещо, което се случва на човек, има точно определен смисъл и влияе на всички наоколо, дори да не го разбираме в момента – смисълът по някое време се връща при теб и ти се отблагодарява. Когато преди 10 години започнахме да пишем LeeNeeAnn, аз започнах да си задавам въпроси от рода на „Има ли смисъл?“, „Това помага ли на някого изобщо?“, „До кога има смисъл да пиша?“ и хиляди от този род. Хората преживяват кризи на смисъла, защо блоговете да не ги преживяват, след като биват списвани от хора? Вярно, 10 блог-години звучат повече от 10 човешки години, но то е само защото са 90% концентрат 😉 – съдържат само най-наситената част на човешките ни емоции…
Обичам театъра! Обичам да съм близо до актьорите, да виждам лицата им до последната гънка, да усещам и поглъщам всяка тяхна мимика, сякаш всичко, което се случва там, на сцената, се случва единствено и само заради мен и никой друг не съществува. Обичам да наблюдавам и да си задавам въпроси и винаги съм се питала каква ли е мечтата на актьора. А на режисьора? За какво точно служи продуцента? Представям си, че ако съм актриса, най-голямата ми мечта би била, да си имам режисьор, който да прави постановки само за мен! От друга страна, пък съм си представяла, че ако съм режисьор, ще си поставям каквото на мен ми харесва и аз сама ще си избирам актьорите – ще работя с тези, които освен, че…
Ако ти се струва, че не можеш нещо – непременно Опитай! Ако ти се струва, че го можеш – Направи го! Ако те срещне мечта – Изживей я! Ако ти се отдаде случай – Влюби се! Отново и отново! Ако ти се изпречи скала – Изкачи я! Дори да се наложи да се върнеш по обратния път, удоволствието и урокът от изкачването, си остават изцяло за теб! Топла и уютна Коледа и безгранична нова 2016 година! Lee&NeeAnn