Рицарят без броня

Имало едно време една Принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна. Тя живеела в най-високата кула на замъка си, далеч от хорската суета и близо до залеза. Толкова близо до залеза, че известно време това била единствената топлина, която очите на Принцесата срещали. И добре, че било така, иначе не само частица от сърцето й щяло да се превърне в стъкленица…

Минало известно време, преди Принцесата да свикне с мисълта и усещането, че част от сърцето й било затворено в стъкленица. Тревожела се всеки път, когато й се налагало да го ползва – когато помиришела цвете, или когато чуела завладяваща песен, или когато съзерцавала небето… Притеснявала се, защото не знаела, дали стъкленицата, която носела в сърцето си, ще издържи. Принцесата се страхувала, че ако стъкленицата се счупи, тя отново ще стане тъжна, неочарователна и очакваща… А тя не се харесвала такава и затова толкова много внимавала.

Докато внимавала обаче, изведнъж се изплашила, че ако продължава да внимава толкова много, може сърцето й да забрави да усеща, да забрави да харесва и най-страшното – да забрави да обича! Принцесата не можела да си позволи да спре да чувства – та това би означавало ходенето боса по тревата да не й носи радост, красивите песни да не могат да извикат сълзи в очите й, и дори залезът да не може да й донесе очакване!

Затова Принцесата решила, че е време да отвори отново сърцето си и да си стане пак същата – очарователна, пленителна и омайна, усмихната и лъчезарна, радваща се и създаваща радост, обичана и раздаваща обич…

Рицарят без броня се появил сякаш от никъде, точно когато Принцесата си пожелала да си бъде такава, каквато била преди. И сякаш, за да сбъдне точно това желание, той поканил цялото царство на бал. Ама наистина цялото царство – всеки, който имал желаниe, можел да отиде.

Тази идея се харесала на Принцесата. Даже нещо повече – тя решила да отиде на бала облечена като непринцеса и да наблюдава света отстрани. Отстрани… Но грешала…

Рицарят я разпознал сред тълпата, веднага щом я зърнал. В очите й открил отминаваща тъга, видял дълбоко сърце, с всичките му тъмни кътчета и дори вълшебна стъкленица в едно от тях. Рицарят знаел, че най-лесният начин да достигнеш най-закътаните ъгълчета на принцесешко сърце, е да го понесеш във вихрен танц. Рицарят поканил Принцесата на танц и тя приела.

Докато се носели сред облаци от звук и пламък, Принцесата промълвила, почти без глас, само на себе си:  „Аз съм истинска Принцеса…” и тогава чула Рицарят да казва „Знам, видях го в очите ти…”