В края на август в Гърция (Халкидики, Касандра, Ханиоти) се проведе международен фолклорен фестивал.
Въпреки, че претендираше да бъде международен, фестивалът беше по-скоро балкански – имаше представители от България, Гърция, Турция, Сърбия и Румъния. Вероятността да съм пропуснала някого е много малка.
Участниците бяха подбрани по странен за мен принцип. Или по-точно: така и не разбрах какъв е бил принципът – групите бяха от най-различна възраст и ниво – имаше всякакви – от аматьори възрастни, през детски ансамбли до професионалисти възрастни. Не мога да кажа, че това е някакъв проблем, особено за зрителите, на които се дава възможност да видят повече неща, но ако аз организирах, бих събрала по-еднородни участници.
Фестивалът се провеждаше за първа година и този факт беше виден от километри – нито един детайл на организацията не беше както трябва – слаби микрофони, гарнирани с яки внезапни микрофонии, объркани музики и представяния, закъснения със започването, изгаснал ток и прекратяване на изявите. Пускаха възрастните да играят първи (в 21.00 ч.), а децата накрая (към 23.00 ч.), ако издържат… Деца имаше само от България: „Ромбана” от Ямбол и „Божурчета” от Божурище. Най-малките бяха на 6-7 годинки.
Първата вечер, „Божурчета”-та така и не дочакаха да играят (изгасна тока на сцената и прекратиха изявите за вечерта). Беше ми тъжно за тях и отидох отзад, за да ги поздравя и окуража. Те споделиха, че фестивалът е започнал в 12.00 ч. на обяд и са в носии от тогава – дефилирали са от съседното село до това въпросното (Ханиоти) и след това са зачакали. Вечерята им (ангажимент на организаторите) пристигна в 23.00 ч. и не беше смислена.
Споделям с вас видяното като зрител, не за да мрънкам, а за да разберете следващата ми мисъл…
От друга страна: питали ли сте се защо българите (малки и големи) са толкова добри в народните танци? (да не кажа „най-добрите”!) Аз съм се питала и мисля, че някъде в края на август намерих един възможен отговор: защото от малки се бъхтят по зле организирани фестивали, стоят прави с часове, а после излизат и обират точките на публиката с един замах!
Тези деца, когато станат на по 20 години, ще са видели от прашния свят повече дори от своите родители и тепърва от тях ще излезнат великолепни професионалисти и вероятно по-добри хора! Сигурна съм, че подобен род несгоди ги сплотяват, мобилизират и нахъсват.
Гледах всички групи и въпреки, че сравнението между деца и професионалисти не е много адекватно, смея да твърдя, че българчетата бяха най-добрите.
Продължавам да си разсъждавам по темата и умът ми забива и в една друга посока: другите участници бяха поставени в сходни условия, но когато излезнаха на сцената, на тях им личеше, че преживяват несгода.
Това означава ли, че в другите държави има по-добри условия за развитие и подкрепа на местния фолклор и култура и подобен род
неприятности демобилизират и демотивират танцьорите им?
Това означава ли, че при нас условията продължават да са трудни? Това ли ни прави по-добри? Това е парадокс: ако „положението с културата” се оправи, ансамблите ни ще спрат да са толкова добри, така ли? Ако е така, то „Нека се мъчат” звучи като добро пожелание…
Това ли е „несломимият български дух”?
Обърках се…
Къде е изходът/отговорът/решението/истината според вас?
За мен удовлетвореността убива донякъде желанието да се развиваш, както и вкуса от нещата.
Тъпо е наистина, но и аз мисля, че ако положението се оправи, ансамблите ни няма да са толкова добри.
Очевидно е, че децата като са свикнали на несгоди, не им обръщат толкова внимание, където и да ги срещнат.
То това е жалко не за нашите деца, а за човешкия род по принцип…
Да, всъщност ако пренесем разсъжденията си в други сфери от живота, бързо ще намерим потвърждение на това, че е най-добър този, който е видял (разбирай “препатил”) най-много.
А сега се сещам и за една народна поговорка: Не питай старило, а питай патило.
А за жалко… не знам дали е жалко, защото си мисля, че правото на избор не е отнето и всеки сам си преценява какво и колко да понесе 🙂
Нашите деца просто са си добри, това е. Добри са, защото въпреки всичко имат ръководители, които работят със сърце и душа, родители, които ги подкрепят, имат амбиции и сетива за изкуството и най-вече имат богато и красиво наследство.
Нашите деца, от ДТА “Зорница” бяха в Румъния и Босна и все играеха по нощите последни и обираха овациите. За първи път излязоха в чужбина в Румъния и се върнаха с награда на публиката. Вярно е и друго, въпреки късния час на изяви, те не бяха изтощени, защото бяха на хубави и добре организирани фестивали.
Аз пък бях на фестивал в Полша, прекрасно организизран и с огромни традиции – така че има и такива … а и ние спечелихме награда и много ни се радваха.
Ами танците са ни такива – завладяващи, а танцьорите са ни добри :)))
Made in BG в най-позитивния възможен смисъл 🙂
Юлия, абсолютно съм съгласна с теб 🙂
И желая само положителни емоции – на теб и малката танцьорка 🙂