Според сър Кен Робинсън, Елементът е мястото, където се пресича това, което обичаме да правим и това, в което сме добри. А истинската страст идва, когато сме добри в това, което обичаме да правим и правим това, в което сме добри 🙂 . Тогава спираме да „ходим на работа” и се отдаваме единствено на хобито си.
Книгата ни дава множество примери за хора, открили своя Елемент – по един или друг начин. В нея се споменават имена като Джилиан Лин, Ерик Клептън, Мег Райън, Моника Селеш, Боб Дилън, Пауло Коелю, Ридли Скот и тези на още много много известни хора.
В книгата си „Елементът”, сър Кен Робинсън изказва недотам положителното си мнение за училището, образователните системи, стандартизираните тестове и всичко онова, което ни лишава от творческото и интуитивното ни начало. Мнение, което споделям напълно.
Имах огромно желание да прочета книгата и вероятно бях формирала очаквания – още повече, че тази книга се радваше на достатъчно реклама. Не мога да кажа, че книгата не ми хареса, но не мога и да кажа, че ме удовлетвори напълно.
Очаквах по-скоро да разбера КАК да откриеш елемента си (таланта си), за да не се втурваш безразборно след всяко нещо, което ти харесва и ти доставя временно удоволствие, защото така вероятността да пропуснеш истинското нараства. Историите в книгата ме оставиха с усещането, че най-важен е късметът – да те открият, да си на вярното място във вярното време, да ти обърнат внимание. Единствено историята на Пауло Коелю е пример за това, че не трябва да се отказваш, когато искаш нещо и да не изневеряваш на себе си.
Книгата не можа да запълни душевното пространство, което й бях отредила, може би защото не можа да ме изненада: ако и вие споделяте мнението, че децата ни се раждат интуитивни, творчески настроени, готови да опитват, безстрашни и позитивни, а ние, родителите им, посредством възпитанието, което им причиняване и по-късно учителите им, чрез тесногледството си и посредствеността на учебните програми, им отнемаме всички тези безценни качества и нагласи, то тази книга няма да допринесе с почти нищо за вашите разбирания и начин на мислене.
Но тя би била истински ценна за хората, които все още смятат, че децата им са полуодушевени предмети, които имат нужда от силна ръка, за да станат хора и че училището е точното място, а учителите – хората, които трябва да свършат тази работа! Ако сте от тези хора – прочетете тази книга – така ще имате шанс да спасите дете. Вашето!
Интересна книга изглежда.
Напомня ми малко на “Твоето компетентно дете” (горещо препоръчвам!!), но от малко по-различна гледна точка. Чела ли си я?
Децата са малки личности, заслужават да се отнасяме с тях така, а не задължително покровителствено, поучаващо, и “дисциплиниращо”. Естествено, свободата не трябва да се смесва със “свободията”, но е важно да дадем определена свобода на децата си, а също и да не вярваме твърде много в идеята че “дисциплината ще ги оправи, още от възраст един месец нагоре” и че “учлището е всезнаещо и най-важнто нещо е да умееш да зубриш и повтаряш”.
Като се замисля, най-преуспелите хора са винаги напускали училище рано — така са останали интуитивни, умни, и идеите им са били свежи. Минеш ли обаче през 10-12 години училище и още 5 университет и шанса ти да измислиш нещо оригинално, готино, и …да преуспееш, намалява драстично. 🙂
http://www.ted.com/talks/ken_robinson_says_schools_kill_creativity.html
🙂 .. хората трябва да се научат да приемат и оценяват промяната от дадено статукво навреме и правилно, без значение от възрастта. Тогава живота става песен и всичко друго научено в училище се прибавя като допълнително знание, а не като основно. Образователната система е изкривена, това е ясно.
@Michel,
Чела съм я и възнамерявах следващото ревю да е за нея. Аз също я препоръчвам горещо и ще й отделя малко време в най-скоро време 🙂
Мерси, пиле 🙂
Точно тази реч на К. Робинсън за ТED ме накара да прочета книгата 🙂
Ааа, чела си я? Прекрасна книга! Най-странното е, че с Ани я прочетохме и установихме, че май… нищо кой знае какво ново за нас не сме научили! :-DDD
Интуитивно, така си знаем нещата, както са описани в книжката. (Но, да видим след няколко месеца или годинки, как ще виждаме нещата…) 🙂
@Michel, поздравления, това е най-добрият вариант – да не научиш нищо ново :).
И аз не научих нищо ново, но моите деца са големи и когато преди 12-18 години ги “третирах” като личности, имах крещяща нужда от подобна книга, която да ми каже: “Да, права си, така е, не си луда” 🙂
„Да, права си, така е, не си луда” — не мисля, че това някога те е смущавало особено 😀
Ники, всъщност, като се замисля – ПРАВ СИ :))))