Шоколадови драми

Аз като бях малка, не бях голяма. Като бях малка, бях послушна, но много обичах шоколад. И сега обичам шоколад. И после ще обичам шоколад. Но сега и после мога да отида да си купя, а преди, като бях малка, не можех. В моето детство всъщност почти не си спомням да се е продавал свободно шоколад или пък родителите ми не са можели да си го позволят. Не знам. Нямам ясни спомени, но малкото, които имам, са по-скоро весели. 

Живеехме в голям апартамент, с две входни врати, много дълъг коридор, който отделяше кухнята от жилищните помещения и врата по средата на коридора. Идеята е била слугинята да има ключ от входната врата, която води към кухнята, а стопаните да заключат средната и тя да няма достъп до апартамента. 

В края на кухнята имахме голям килер, който много ми липсва сега. В него винаги намирах интересни неща. Килерът беше на две нива. Първото ниво свършваше докъдето стига човек. Там стояха обикновените неща – олио, продукти… Второто ниво, сега си давам сметка, започваше от височина 2,60 м и стигаше до тавана, който беше на 3.30 м. Там майка ми винаги криеше поне по една кутия със шоколадови бонбони, с които черпеше някой, който ни е дошъл на гости. Много ме беше яд, че не ги даваше на нас с брат ми, а ги пазеше за чуждите хора. Затова, когато останехме сами, моментално с дружни усилия щурмувахме втория етаж на килера. 

Катеренето обаче беше сложно. Първо поставяхме една табуретка от дърво с правоъгълна форма. Върху нея – кухненски стол, върху него – детско дървено столче. Чак като стъпех на малкото столче можех да се набера на мускули и да влезна до кръста в килера. Закрепвах се „на кантар” и намирах кутията с бонбоните. Бях се специализирала и можех да си провра ръчичката в кутията без да я разпечатвам и без да си личи, че е отваряна. Обикновено измъквахме половината бонбони, за да има и за гостите, все пак – да не се излага много майка ни като отвори кутията пред гостите. Един ден обаче точно се бях наместила „на кантар” и чухме, че се отваря другата входна врата – тази към апартамента и че майка се прибира и ни вика. Ужас! Ами сега! Брат ми моментално ми взе столовете, скри табуретката под масата в кухнята и хукна да търси майка ми, така че да й отвлече вниманието и тя да не види, че вися почти от тавана. Висях си там и си обещах, че ако ме хванат и ям бой, после ще измъкна всички бонбони, поне да знам защо е бил боя. И друго си обещах – ако не ме хванат – пак да измъкна всички бонбони, за да си е струвал страха. Вече не си спомням дали брат ми е баламосал нещо майка, та тя не ме видя или тя е бързала много и не ме е потърсила, но точно в този ден отървах боя. Аз съм по-голяма и се катерех аз, а брат ми ми помагаше.

Естествено, като по-голяма, при гаф аз изяждах боя, а бонбоните деляхме по равно, но какво да се прави – такъв е живота.