О, нрави!

Напоследък имах приятната възможност да наблюдавам и да разговарям с хора от най-различни националности. Освен приятна, тази задачка беше и доста отговорна, защото колкото и да твърдим, че сме (като другите) европейци, че светът е малък, че границите вече не са това, което бяха, то все още има неща, които много рязко ни разграничават едни от други.

Бързам да направя уговорката, че идеята на това писание не е да защитава тезата „европейци ли сме или не”, а по-скоро е разказ от една по-различна гледна точка за разликите помежду ни, обремени от моето лично усещане. На писанието можете да гледате и като на кратък отговор на въпроса „Къде се загубих напоследък?” 😉

Прекарах последните 3-4 дни в компанията на хора от 10 държави и голяма част от предварителните ми нагласи се промениха драстично. Научих и интересни неща – някои от тях ми бяха съобщени декларативно, други от тях си разбрах и усетих сама 🙂

Холандците, които не могат да се оплачат от липса на дъжд, имат съвсем същия израз като нас, в буквален превод: „Не ме е страх да се намокря – все пак не съм от захар”.

Холандците смятат, че са доста по-директни от нас в бизнеса и смятат, че това плаши българите понякога.

Докато ние „откриваме топлата вода”, германците „откриват колелото”, но и двете нации влагат едно и също значение в този израз.

Германците, с които общувах, имат невероятно чувство за хумор, което идеално пасва и на моите разбирания за майтапене.

Датчаните са също толкова високи, снажни и синеоки като холандците и изобщо не са сухари – нещо, което винаги съм приемала по-скоро по подразбиране.

Шведките се оказаха доста … хм … сдържани.

Испанците са си наша кръв – винаги усмихнати, отворени, поздравяват с прегръдка…

Всички много харесаха София. Всеки един от тях твърдеше, че София е спокоен, зелен и много тих град (особено откъм трафик и движение във вечерните часове). Сигурно е така 🙂

Англичаните определиха архитектурата в централната част на София като „парижки тип” (а тя всъщност е немска 😉 )

Посетихме заедно два ресторанта – „При Яфата” и „Чевермето”. И на двете места сервитьорите поназнайваха английски – достатъчно, за да си обслужват клиентите добре, но повечето от тях кимаха с глава по българския начин и това искрено шокираше чужденците, защото така и не можеха да разберат ще получат ли вино или не 🙂  За мен пък, изненадата беше изцяло приятна.

В „Чевермето” имаше жива музика и фолклорна програма. Всички се наслаждаваха искрено на музиката и танците. Испанецът ми обясни, че част от хорàта (главно елементи от тях), които виждаме, се играят и в северна Испания – особено тези от шоплука. Той го отдаваше на гайдите. Разпозна стъпки и движения и пръв скочи на хорото. На датчаните им трябваха най-много мезета, за да се разиграят, но накрая и те наскачаха 🙂

Доста преди тях обаче станаха индийците. Нещо повече – германец и индиец ме поканиха на хорото – да го поведа за нас тримата! Ако някой ми го беше казал час преди това, щях да се смея с глас 🙂 (надявам се скоро да имам и снимки).

Всъщност от всички гости, за мен индийците бяха най-интересни. Индийката носеше сари за официалната част, после обу дънки и маратонки. Въпреки европейското облекло обаче, те си изглеждат различно – заради цвета на кожата, заради излъчването. Те всъщност най-много от всички харесаха София – не само защото за тях е най-тиха (сравнена с Ню Дели, Бангалоре и Момбай), а и заради хората. Бяха се загубили и непознат ги беше завел пеша до хотела, което радва и мен и храни надеждата ми, че доброто у сънародниците ни не е изчезнало безследно 🙂

Индийците смятат (всъщност те си знаят, че е така), че всеки чужденец, стъпил в Индия, обикновено изпада в шок от културните различия. Надявам се да мога да го усетя и аз.

Винаги в такива компании и на подобни срещи се питам какво липсва на българите по отношение на комуникацията и всеки път откривам едно и също нещо: нас ни учат (особено когато говорим за бизнес срещи) да бъдем сдържани, да не показваме чувствата си, да владеем и манипулираме ситуацията и т.н. Не са ни учили обаче как да използваме тялото си в тази комуникация. Едва в последните десетина години се провеждат курсове и се издават книги по темата „езикът на тялото”, докато другите народи са родени с това умение. Вероятно и ние ще го добием отново обратно скоро и внуците ни ще го получават „по рождение”.

Въпреки тази „липса” обаче, почти всички чужденци (по)казаха, че мнението им за София и България изцяло се е променило към по-хубаво и вече гледат на страната ни по нов начин. Някои от тях влагаха бизнес смисъл в тези разговори, други изцяло личен, но за всички България се оказа изживяване, от което бяха доволни.