Всяка година, като наближи 15 септември, ме обзема вълнение. Не защото аз тръгвам на училище, а защото децата ми тръгват на училище.
Всяка година като наближи 15 септември се чудя защо никога досега не съм писала за този ден и всяка година като отмине 15 септември си отговарям.
Всяка година, на 15 септември, всички пишат за 15 септември – образованието такова, образованието онакова, „деца, денят е скапан и обикновен”, училището такова, училището онакова, даскалите и те….
Всяка година, на 15 септември, телевизиите се надпреварват да бъдат оригинални – едни се опитват да ни обяснят, че всеки министър е бил в първи клас, други пък ни показват „пошли младежи” с бира в парка…
С темата „Училище” винаги се е спекулирало, в последните 20 години – особено безотговорно. Родители, които се впуснаха да „оцеляват” в условията на демокрация и зарязаха децата си да се гледат на улицата и с телевизията, сега очакват училището да направи чудо с хулиганчетата им и да ги превъзпита като с магическа пръчка.
Други пък, които не сколасаха да създадат и отгледат деца докато оцеляваха, се впуснаха да обясняват колко е безсмислено образованието, ходенето на училище, 15 септември сам по себе си, новите наредби за прилично облекло и здравословно хранене…
И всички пишат и говорят за себе си и колко лошо е следващото поколение. А за децата някой сети ли се?
Затова не пишех…
Затова пиша сега.
15 септември е специален ден за нашите ДЕЦА. Без значение на колко години са, в кой клас ще бъдат и в кое училище учат, децата ни се вълнуват на/за/от този ден. Разбира се, вълненията им са различни, също като самите тях. Вълненията на нашите деца, обаче, не са за пренебрегване. Те ни показват какви хора възпитаваме от децата си. И ако ние отсъстваме от живота на децата си, училището не може да им даде нищо повече от суха информация.
15 септември е специален ден.
Това е денят, в който детето получава нашата подкрепа да продължи напред в живота си. Колкото и да не ви се вярва, животът на децата ни е с различно летоброене от нашия. Там сезоните са само два – „учебно време” и „ваканция”. И докато със сезона „ваканция” всеки знае как да се справи, то със сезона „учебно време” много от децата имат затруднения.
В живота на детето, всеки 15 септември е начало на нова година – година на нови предизвикателства, на нови приятелства, на нови тревоги, на нови изненади, на нови разочарования… Децата очакват от всяка следваща нова (учебна) година нови неща. („нова година, нов късмет”). Някои очакват хубави неща, други – не чак толкова, някои деца обичат изненадите и предизвикателствата, други – не чак толкова… Някои деца отричат 15 септември като по-специален ден и смятат, че като го игнорират, той няма да настъпи и няма да довлече след себе си новостите си… (по същия начин някои възрастни отричат съществуването на Коледа, нова година, рождения си ден, които пък за децата са просто повод да получат подаръци…).
Но 15 септември, щем-не-щем, идва и отминава и, осъзнаваме или не, животът на децата ни се променя. Омаловажавайки 15 септември пред детето си, вие омаловажавате емоциите му, а това значи – и него като човек, защото човек е това, което чувства. Без да осъзнавате, вие му казвате, че това, което му предстои и това, с което се захваща е пълна глупост и е лишено от смисъл. Какво да очаква детето от новата учебна година? Дали тя ще е по-успешна и смислена от предишната? Не вярвам! Детето ви никога не е показвало специално отношение към 15 септември и вие не сте се сетили, че то има такова? И защо това ви изненадва? Мен не.
Децата ни винаги се опитват да ни угодят, да бъдат като нас, да реагират като нас, да се държат като нас, да привлекат вниманието ни. Ако ние не харесваме училището им, защо те да го харесват?! И как да тълкуват посланието ни – записахме ги някъде, където не харесваме да бъдат?!
Спокойно мога да нарека 15 септември „ден на подкрепата”. Така, както ние искаме да посрещнем нова година / коледа / рождения си ден с близките си хора, така и децата ни имат нужда да посрещнат новата си (учебна) година с нас.
Не, не е нужно да обличате фрак или рокля с гол гръб, достатъчно е да сте там (облечени една идея по-обикновено от децата си).
Не, няма нужда да присъствате физически, достатъчно е да сте там психически – в главата на детето си, достатъчно е да сте участвали в подготовката за първия учебен ден, във вълнението по избора на облекло, цветя за госпожата, изборът на ученически пособия (дори 12класниците си падат по готини раници и тетрадки). Достатъчно е да знаете какво харесва детето ви и какво очаква то от тази година.
Това, което се случва с децата ни в училище, е отражение на това, което сме ги научили у дома, проявление е на примера, който им даваме. И нито наредби, нито нови учебни планове, няма да променят децата ни, ако ние не го направим.
За да се обличат децата прилично, трябва родителите им да се облекат прилично.
За да се хранят децата здравословно, трябва родителите да се научат да се (ги) хранят здравословно.
За да не пушат децата (поне) в двора на училището, трябва да първо родителите на спрат да пушат (поне) в двора на училището (двора на нашето училище остана покрит с фасовете на родителите след първия учебен ден).
15 септември е важен ден от живота на децата ни, важен ден за възпитанието им и за развитието им, важен за бъдещите им отношения със заобикалящата ги действителност. Всеки следващ 15 септември – също, по различен нов начин спрямо предишния.
Възпитанието на децата ни е дълъг процес, който се базира на личния ни пример.
Затова, мили родители, преди да започнете да отричате новите наредби и правила, да оплювате несбъднатия си 15 септември и да омаловажите за пореден път децата си, погледнете се в огледалото и се запитайте харесва ли детето ви това, което вижда като застане срещу вас.
Отговорът запазете за себе си.
Статии, допълващи темата:
Възпитаване на децата с мисъл в главата
Картинката е от ТУК.
Разбирам позицията ти, чисто логически я приемам… но емоционално, в сърцето си – не. И няма как да я приема – на 15 септември тръгват на училище не само първолаците. Тази година мина 13-тия ми 15-ти септември – имам студент първокурсник, предварително лишен от илюзии относно висшето образование.
– Някъде след 2-рия 15-ти септември хлапето намекна, че е голям мъж и няма нужда от делегация по случай първия учебен ден следващата година… поливането на вода пред вратата му стигало. Впрочем и ние се срамувахме да ни третират като дебилчета на същата възраст – да те водят за ръка на училище, след като сам си ходил до детската градина си е чиста проба връщане назад.
– След 5-тия вече се забавляваше да се пазари на борсата за учебници втора употреба. Лъскавите учебни пособия са патерица, с която правиш поносимо нещо особено досадно. А ако нямаш нужда от патерица и предпочиташ да инвестираш парите, които са ти останали, в нещо по-смислено?
– След 8-мия 15 септември критиките му към учебния процес и програмата станаха прекалено аргументирани дори и за такъв любител на безсмислените спорове като мен. Как да му доказвам, че черешката на тортата е да учи Access, вместо SQL по бази данни? След като самата аз псувах дълго и мръсно, след като разбрах за тази мъъъъничка промяна в програмата им… В професионална гимназия, от където излизат със специалност “програмист”, а всичко, което научават е в извън учебно време, ако проявят усилие и желание, разбира се…
Някъде по това време и аз се уморих да демонстрирам овчи възторг от първия му учебен ден всяка година. И аз не съм подскачала от радост, щом ми свършеше ваканцията. Учебната година беше времето, в което книжките се четяха тайно под чина или опаковани в картон като учебник, влизането ставаше през прозорците, защото на вратата имаше фейс контрол, а свободното време се използваше, за да научиш нещо полезно, което неизвестно защо пропускат да го преподават в училище.
Илюзията, че нещо се е променило и от училището вече има повече смисъл, отколкото по мое време, отдавна я няма.
А децата не трябва да се лъжат.
Далеч по-добре е да им се обяснява, че училището е като ползването на обществен транспорт – задължително е, както е задължително да си платиш билетчето, но това не ти гарантира съвременна качествена услуга.
Впрочем да чакаш 15-ти септември, за да изпиташ някаква приятна емоция от процеса на учене е като да чакаш да станеш 1 клас, за да се научиш да четеш и пишеш. Има хора, които нямат нужда от специална дата и специален ритуал. Както и ти казваш – възпитанието е дълъг процес, който се базира на личния ни пример 🙂
Абсолютно, wakeop, ти казваш същото (почти) с други думи. Аз затова споменах психическото присъствие 😉 Аз вече също нямам първолаци – тази година имаме един брой 9-токласник и един брой 3-токласник – както казах – всеки със своите си вълнения 😉
и да, точно това имам предвид:
Но за да можеш да го кажеш, трябва да си го осъзнал, трябва да си бил там всеки път, когато детето е имало нужда от теб, по начина, по който е имало нужда – в т.ч. като пари за борсата 😉
Говоря за забелязването на детето като участник в живота ни и осъзнаването ни като участник в неговия…
Колкото до смисълът да се ходи на училище:
Смисъл има, но той не е в това да се научиш да четеш гладко.
В училище се учиш да се справяш с тълпата, учиш се да оцеляваш сред стадото, сред добронамерени или недотам характери, учиш се да разпознаваш приятелството, учиш се да доминираш (или да търпиш, зависи), учиш се как да се справиш след като си се издънил и т.н., и т.н.
Поне аз на такива неща уча децата си да се научат в училище 😉 (Знанията са бонус. 😉 )
Затова и се вълнувам – защото ходенето на училище си е, малко или повече, школа по оцеляване 🙂
Wakeop, не искам да коментирам думите Ви конкретно, а само да споделя усещането, което написаното от Вас остави в мен. А то е: негативност, досада от училището и значението му за детето, критичност без самокритичност и показване на друго решение/идея за положителна нагласа. Ако и пред детето си демонстрирате по този начин отношението си към 15 септември то просто ще има същото отношение. “Децата не правят това, което им кажеш, а това, което ти правиш.” В статията на LeeAnn се говори точно за това.
LeeAnn… значи съгласна съм пак принципно… училището има и социална функция, освен обучаваща. Обаче хлапетата така или иначе общуват алтернативно – ролеви игри, форуми, фейсбук, чат, скайп, смс-и… Неизвестно защо училището отказва категорично да се възползва от това и държи нещата да се случват като по времето на бабите ни – на дървени чинове в класни стаи с по 30 диванета и 1 пъдарин… сори – учител.
Имаше някакъв опит да се създаде общоучилищна мрежа, на практика се получи едно наливане на едни пари в една фирма… и отчайващ резултат, който никой не ползва. От игрите са научава много и самия процес на обучение е лек и приятен – безумно е да не се използва това, след като така или иначе всички деца играят. Няма с какво друго да си обясня защо едно хлапе на 5 години, играейки TIM, ще успява да съобрази само, че лунната гравитация е подходяща за машината му, но липсата на въздух ще е пречка за повечето устройства, които иска да ползва… и същото това хлапе 12 години по-късно умира от скука в час по физика и изкарва шестици само по навик. Нямам друго обяснение и защо същото това хлапе на 9 години пише фентази разкази, за да участва заедно с големите в ролева игра, а на 18 литературата му е досадна. Нямам друго обяснение, освен това, че училището в България успява някак си да съсипе голяма част от ентусиазма и любопитството на децата.
В Япония експериментират с учител-робот и идеята започва да ми се вижда все по-привлекателна. Роботите са по-интересни от даскалите и се препрограмират по-лесно.
@Mari-ana, показния оптимизъм и безкритичната ведрост винаги са ме подтиквали да задам един доста грубичък въпрос: Химия, религия или просто кон с капаци? Цитати от учебници не вършат работа за отговор 🙂
Ето малко самокритичност, щом е толкова важно: аз съм груба, арогантна, мързелива, бунтарка. Харесвам повече машините, отколкото хората, не понасям шофьорите в София.
//край на посипването на главата с пепел 😛
О, да! И с робот много по-лесно се програмират живи роботчета.
Не би било зле и родителите да се заменят с роботи – по лесно (и еднакво!) ще се програмират…
… Роботите са по-интересни от даскалите и се препрограмират по-лесно….
и кой ще успее да ги препрограмира? Хлапетата, дето са научили как става това по време на игрите?
Някои хора май започват да се притесняват, че ще станат излишни, а? 🙂
Това от логиката на някоя игра ли Ви хрумна? Еее, студено, студено. Не се счита за отговор, обаче, уви.
wakeop, първия ти коментар беше близо до действителността, но с този от т. 4 доста залиташ. И доста бъркаш. Децата не общуват алтернативно чрез форуми, скайп… Децата комуникират.
Аз правя голяма разлика между двете понятия.
Комуникацията е осъществяване на контакт – и машините го правят. Общуването е когато има човешки елемент в комуникацията. ( http://leeneeann.info/?p=354 )
Не се опитваш да ми кажеш, че растейки зад монитор и общувайки виртуално, децата стават пълноценни хора, нали? недей, моля те, защото ми става смешно.
да, знам, “пълноценен човек” е субективно понятие, но да речем, че в него слагам и радостта от общуването очи в очи с живи хора, това да останеш доволен от постъпката си, защото си видял благодарност и усмивка в нечие лице, да видиш пламъчето на влюбените очи… Ей, такива неща…
Липсата на живо общуване осакатява. Хората стават асоциални, не могат едно приятелство да завържат, за семейство пък не говоря. А как ще си създадат деца, ако не умеят горните неща? Пак ли с роботи?
И не е най-голямата беда в липсата на поколение, а в това, че от един момент живеят нещастни и комплексирани.
Не отричам нито форумите, нито скайп, нито виртуалната комуникация (защото и ние това правим в момента), на граничната линийка е много тънка и трябва много да внимаваме децата ни да не я прекрачат твърде рано.
не ми се сърди, не искам да обидя никого, но дете, което пише фентъзи разкази на 9 години, у мен буди само съчувствие.
Може би настоящето на училището не е най-доброто възможно, макар че ако искаш можеш да получиш много от него, но ако бъдещето е такова, каквото ти си го представяш, вероятно и човешката раса е на изчезване 😉
Ок, Гери… ето малко по-обстойно за теб и Графът.
Машината не изпитва чувство за малоценност, когато заменяш остарелите факти в паметта й с актуални. За човека е страшно, когато се окаже, че всичко, което е учил и преподавал 30 или 40 години вече е отречено. Файнмановите лекции по физика, които са от 60-те, са били чудесен учебник за баща ми, но вече е по-подходящо да се четат като история, не като физика. Ако учителката ми по програмиране от гимназията не е актуализирала професионалните си познания в последните 23 години, тя също е за музея. Знаеш ли какво означава да учиш нещо с ясната идея, че след 5 години това вече ще е смешно и излишно? Уморително е. Съсипващо. Тъпчеш и изтриваш, за да има място за следващото, с което ще си вадиш хляба следващите максимум 5 години.
Машината не може да обича, не може да измисля по-добре от нас. Обаче може да помни фактите и да ги поднася по начин, подходящ за възрастта и интелектуалното ниво на детето. Ролята на учителя – човек вече е различна. Не е достатъчно просто да разкаже урока си, да напише задачите и да свери отговорите с верните, за да изчисли оценка. Това може да се прави и от машина, признайте.
Човекът трябва да задава въпроси и да търси отговорите. Човекът – учител трябва да научи децата да задават въпросите си и непременно да търсят отговорите им. Да ги научи, че грешката е нормален резултат в процеса на научаване. Да ги научи, че много по-лошо от грешен отговор е да се откажеш да търсиш отговора.
Още ли ви изглежда толкова страшно?
(Гери, хвърлих един поглед на блога ти и видях, че снимаш. Важно ли е за една художествена фотография, човекът зад обектива да може сам да си запои чиповете по платката на фотоапарата или е по-добре да се концентрира върху нещо друго? Ето ти логиката ми.)
LeeAnn – че кой отрича необходимостта от живо общуване? Просто не намирам за необходимо детето да пътува 1 час, за да стигне до сградата, наречена “училище” или половин час до мястото, наречено “езикова школа” примерно. Не и в този век.
Така и за игри в парка ще има повече време.
Разчупете си малко мисленето, бе хора. Не е задължително да чупим вазата, за да сменим водата на цветята 🙂
Впрочем един от основните аргументи на хората да се тъпчат в големите градове са точно децата – как щели да ги водят на училище и какво било качеството на обучение в селското училище в сравнение с големия град. А ако този аргумент отпадне? А ако за голяма част от хората отпадне необходимостта да “ходят” на работа, като могат да си работят просто там, където се намират в момента?
Не знам как успяваш да ги намериш тези усмихнати хора по улиците, аз на път за работа общувам само с ръмжащи автомобили и навъсените им шофьори 🙂 Превозващи цялото си домочадие от т.А през Б та до Ц.
Благодаря за подробните обяснения! 🙂
Това, което мога да почувствам от тях, са две неща. Едното е някакъв негативизъм. Поставяш всички хора под един знаменател, а това не е нито вярно, нито здравословно. Физически, емоционално, генетически дори, хората са много различни и на това разнообразие се дължи еволюцията (ни).
Съгласна съм, че има хора, които страдат, че това, което са учили и преподавали е отречено. Но има и такива, които не го възприемат като трагедия. Такъв човек или ще се оттегли и даде път на следващите, които са в крак с развитието на знанието, или ще се усъвършенства, ще продължи да учи. И тези, които наистина заслужават да се нарекат “учители” (че и учени, защото имам опита в тази сфера), никога няма да останат да си лежат на наученото преди 23 години.
“Знаеш ли какво означава да учиш нещо с ясната идея, че след 5 години това вече ще е смешно и излишно? Уморително е. Съсипващо.”
Това ми звучи доста пресилено. Нищо в знанието не идва на гола поляна. Винаги има основа, на която да стъпи, за да се надгражда. Ако я няма и не я познаваш, как, моля ти се, ще имаш “ясната идея”, че нещата ще са други след 5 години? Интуиция?
Другото, което ми прави впечатление е едно противоречие в логиката. Самата ти доказваш, че един робот няма да се справи с преподаването – такова, каквото *трябва* да бъде. Ако е само до сверяване на отговори и поставяне на оценки, да, може и да се пробва. Самата аз съм се вбесявала от подхода на някои учители на сина ми, които не надникват и не виждат нищо извън капаците. Но има и други! Има и такива, за които разговарям с удоволствие, и които действително притежават качествата, които и ти споменаваш.
Не всеки човек има *призванието* да преподава, да разпали в децата гъдела на любопитството, да им задържи интереса, да бъде импровизатор и творец. Но това може да бъде само Човек. Колкото и разклонения да има алгоритъма на програмата, няма да може да почувства посоката на мисленето, да възприеме сигналите на живия контакт и да реагира в съответствие с тях. Вярно е, че много от учителите ни не са такива творци, липсва им мотивация и самите те са плод на една несъвършена система (което е въпрос за друга тема), но има и такива, които действително развиват автокефалното мислене. И тяхното съществуване не бива да се отрича.
Колкото до снимането… За да стане една снимка грабваща, факторите са много. Ако зависеше само от техниката, щеше да е изключително лесно, но … не би. Може да снимаш с най-префинения full frame, създаден с технология, плод на десетки години труд на физици и инженери, но ако нямаш вътрешното усещане за композиция и светлина, няма да се получи. Познаването на техниката, тънкости в теорията на оптиката, да знаеш един ефект от какви параметри зависи, също не е за подценяване. Но най-важното си остава усета.
По същия начин, както един робот, рожба на векове технологичен прогрес, може да не страда от чувство за малоценност, когато не му е осъвременена базата от данни, може да бъде много усъвършенстван, но няма да почувства как да извае от детето най-добрата възможна картина и няма да замени усета на истинския учител.
“Човекът – учител трябва да научи децата да задават въпросите си и непременно да търсят отговорите им. Да ги научи, че грешката е нормален резултат в процеса на научаване. Да ги научи, че много по-лошо от грешен отговор е да се откажеш да търсиш отговора.”
Wakeop, това което сте описали не е работа на учителя, а на РОДИТЕЛЯ. При това работа, която трябва да се свърши в ранна детска възраст. Да я пренасяте като отговорност на човека-учител си е чиста безотговорност.
момичета,
защо разваляте хубавия бой със скандал 🙁
предлагам среща на живо за изясняване на позициите — ринга може да е в “кривото”. остава да уточните само подробностите — дата, част, регламент.
wakeop – ами ти малко си противоречиш – първо роботи-учители, после живо общуване.
Трудно ти следя мисълта, честно казано.
Ако можех да избегна пътуването до училище, бих го направила, но в момента не мога. Да, аз също бих била доволна, ако всички се върнат по родните си места, за да стане София отново градът от детството ми – но и това не зависи от мен. Разбирам идеята ти, но общо взето разбирам и тях. Всеки родител има право да избере това, което според него е добро за детето му. Съвсем друга тема е, защо само в големите градове хората имат шанс да намерят добро училище и добра работа.
Но това, всъщност е встрани от темата, на която исках да обърна внимание.
Без значение в кой град живееш и с какво се занимаваш, децата ни имат определена нужда от внимание. Това, че ние определяме 15 септември като обикновен ден, без значение за децата ни, не означава, че и те го определят и възприемат по този начин. За да знаем какво мислят децата ни, трябва да сме част от живота им. Това го казах вече толкова много пъти, че започва да се изтърква. Но то означава точно буквално същото – когато живееш с вълненията на децата си, знаеш какво мислят за всяко важно нещо от живота си и няма нужда да задаваш въпроси от рода на: “да дойда ли с теб на училище в първия учебен ден?” са излишни, защото знаеш отговорите.
С риск да стана досадна, пак ще напиша това, което написах и в статията: Не бива да омаловажаваме събитията в живота на децата си. В живота на децата ни, 15 септември е събитие, без значение дали ние го възприемаме така или не. Ако ние омаловажаме този ден, и те ще го правят. Ако виждат киселите ни физиономии от първи клас още, няма как да поощряват присъствието ни там всяка година.
Аз лично предпочитам да присъствам в живота на децата си най-дълго възможно – докато те го искат от мен. Само за това говоря – за подкрепата. 🙂
Ники, аз още не виждам скандал, а само разпалена дискусия. Като се стигне до скандал, лично ще заключа коментарите към темата.
А колкото до дискусията – за мен различните мнения са интересни. Разногласието идва от там, че говорим за различни неща. wakeop говори за училището, а аз (и Гери, и Мариана) за това, че трябва да сме част от живота на децата си, особено във важните моменти.
А усмихнатите хора ги срещам, защото съм усмихната и те нямат друг избор 😉
П.П. wakeop , неясно защо, коментарът ти се беше запилял из спама, преди малко го открих и възстанових.
Темата ми се стори доста интересна. 🙂 Първо да се извиня, че не прочетох всички коментари, но просто съм много уморена сега. Аз съм едно момиче, което (вече) е преживяло 10 първи учебни дни. И всеки път се вълнувам. Няма конкретна причина, просто е вълнуващо да се съберете пак всички заедно – ученици, учители, родители, въобще хората се събират, защото отпуските и почивките свършват. Всичко оживява. ^^ Улиците пак са пълни с хора, които като малки мравчици щъкат насам натам да си вършат работата. Иначе аз съм 10 клас и не ме е срам да кажа, че си купувам учебници с майка ми, дрехи пак с нея и въобще тя ми помага и с нея най-вече обсъждам всичко, което ме притеснява. Татко горкия само като се приближа и той си мисли, че пак ще му искам пари за нещо. 😀 Отдавна не ме водят на първия учебен ден, случва се дори да са на работа и да ги няма, но винаги ми се обаждат и знам, че са с мен. Не е задължително да е 15 Септември, за да се сетим за училище. Вярно е, че има много неща, които и на мен не ми харесват, но не бих сменила училището за никое друго място. Нещата не може да са винаги както на нас ни се иска, просто трябва да сме по – позитивни. Повечето ми съученици не обичат да ходят на училище. Аз пък отивам там с усмивка, защото ще ги видя, ще срещна различни хора, ще науча нещо ново (е, не всичко ще ми влезе в употреба, но човек никога не знае). И ми е омръзнало да слушам колко лоши са децата в днешно време, че не учат, нямат амбиции да се развиват и т.н. Такива винаги е имало и пак ще има, всички не могат да са еднакви. Но има и много добри деца. Всеки не може да е отличник, всички не могат да са адвокати/програмисти/икономисти/лекари, трябва да има и общи работници и няма нищо лошо в това. Както казва един мой учител “лоши деца няма, има лоша среда”. Просто ние сме такива, каквито сте и вие. 🙂
П.П: Не е много важно, но все пак живея в средно голям град. (ако някой го интересува)
П.П.2: Бъдете позитивни. ^^
Здравей, lynn,
отдавна не си се появяввала 🙂 и ти благодаря, че се включи точно по тази тема.
Твоето мнение е особено ценно за мен, именно защото си дете (макар и в 10ти клас). А и коментарите ти съдържат една такава концентрирана мъдрост, която липсва в много от възрастните, че понякога се чудя от къде я намираш 🙂 но се радвам, че я имаш 🙂
Прегръдки и целувки 🙂
Аз може да не пиша, но редовно чета. ^^
Снощо гледах по “Господари на ефира” репортажи от новините как децата пият и ги показват в парковете. И едва ли не вече много възмутени водещите. Всеки тийн е правил глупости. 🙂 Включително и нашите родители на младини. Баба колко ми е разказвала майка и вуйчо какви глупости са правили. 😀 Много съм се смяла. И все пак не одобрявам деца 6 клас са пият и пушат повече от родителите си. О.о Някакси е неестествено. Преди беше модерно да се пуши. Сега нещата са 50/50, има много заклети пушачи, другата половина е тотално против. За пиенето май повечето са за. 🙂 Като видя такива малки деца да пият в парка и се питам “тези деца нямат ли родители да ги видят?” А родителите винаги се оправдават, че нямали време, ходели на работа и т.н. Майка ми и баща ми работят на смени и често ги няма и двамата и въпреки това намират време да си говорят с мен. Баща ми отказа цигарите преди години, защото ги увеличиха и ми каза, че сега се чувства много по-добре.Майка ми пък ми е казала, че за всичко си има време и място. Така, че гаджетата и пиенето са за един по-късен период. 🙂 Не е задължително да е някаква лекция 3 часа, за да те откаже от такива неща.
Вярвам, че нещата могат да се оправят ако просто родителите поговорят с децата си. (е, добре де при повечето могат да се оправят)
П.П.:Гуш ^^
Да, lynn, аз също го вярвам 🙂
но май трябва първо някой да поговори на родителите…
знаеш ли, има хора, които позволяват на децата си да пият с тях вино или бира по време на хранене, още от 13 годишни, и то не да си “топнат пръстчето” в тяхната чаша, а да изпият една цяла чаша сами. За мен това е недопустимо. след това такива деца се “сдушват” с лоши компании в училище, влизат пияни в час или просто припадат по коридорите и родителите им се чудят защо на тях се случва…
та, така е, миличка, неестествено е, но трябва първо родителите да го разберат 🙂
(имаш ли нещо за мен? отдавна нищо не си ми изпращала 😉 )
Ами явно някои го намират за нормално. О.о Иначе за вярването, май сме малко тези, които въобще вярваме в нещо. 😀 Но както гласи едно изречение, което и на представа си нямам кой е измислил, “Реалността е лъжа. Мечтите са реалност.”
Иначе за другото, отдавна не съм писала. В последната година май наблягам повече на четенето. 🙂
Няма проблем, момичета (и момчета), извинявам се за прекалено обърканите коментари… май имам нужда от почивен ден 🙂
Разговорът наистина се получи интересен, но пък и догодина пак ще има 15 септември и ще имаме повод пак да се развихрим 😀
Ха! ама ти къде тръгна?! няма да те оставим да се покриеш за цяла година 😉 не сме почнали с темата с униформите още 😉 (примерно)
Може би малко странно за темата, но един цитат от една книга, която от няколко дена разнасям със себе си и имащ все пак някакво отношение към училището:
Признавам, че преводът в книгата клони към ужасен, което може да е позагубило донякъде смисъла, вложен от автора, но не разполагам за съжаление с оригинала на книгата.
Та по-внимателно, моля, с призивите за роботи-учители. Виждате какво може да стане.
Ще се пробвам с един коментар, 2 в 1 (за униформите и зомбирането пред екрана), щом настоявате… 🙂
1. Дали заповедите ще идват от екрана или от амвона, за мен разликата е много малка. След 2 хилядолетия сравнително успешен експеримент с “предаване на информация за наизустяване и подготвяне на децата за свят, в който не могат да се отклоняват от заповедите”, идващи от единствения достоверен източник (Църквата / Аллах / Партията… подчертай избраното…) би трябвало да е ясно, че не техническите средства са проблема.
2. Униформата като мислене не е по-различна от униформата като облекло.
Идеята за униформи в училище ми е противна от времето, когато бях ученичка… обаче не мога да не забележа, че хората още от деца сами се навират в някаква униформа. Същите тези деца после се превръщат във възрастни, които се чувстват добре в рамките на някаква фирмена култура. Уж имат свободата (да се обличат както искат, да се себеизразяват както искат и т.н.), а винаги успяват да си намерят оправдание да не го правят. “Така е прието”, “Да не се набивам на очи”, “Нали по дрехите посрещат”, “Това е стилно, защото така казаха по телевизията / в едно женско списание / видях едикояси известна личност”, “Такова е бизнес облеклото”, “Така изразяваме уважение към другите”…
3. Дори и да си мислиш, че си от тези, които не се поддават лесно на чуждо влияние, пак ще се намери някой, който да ти хване цаката.
***
Спирам, че шефа ми ми тръсна страшно интересна задачка и обеща да не ми се меси, докато не види крайния резултат. Ей това е моето бутонче за контрол – да ми дадеш пълната свобода да изглеждам, да се държа и да работя когато и както си искам. Знам си го и пак успяват да ме работят по тази линия 🙂
хехе, wakeop, свободата е най-скъпоструващата разменна монета 😉 понякога най-свободните се оказват най-зависими (и заети). 😉
О, темата за униформите ми е една от любимите. 🙂
lynn, знаеш, че искам да чуя мнението ти – недей да скромничиш – давай го насам 🙂
Лично аз съм неутрална по темата, но ако трябва да избера “за” или “против” бих казала “за”, защото нямам истински аргументи “против”. 🙂
Ами аз съм 50/50.И ще кажа от какво зависи – от самата униформа.
В моя град всички елитни гимназии без моята имат униформи. Вчера излизах с майка ми и едно момиче от гимназията по туризъм вървеше пред нас с униформата си и аз и я показах, понеже майка ми е учила в тази гимназия. И реакцията и беше нещо от рода на “По-голяма грозотия не можаха ли да измислят?” Общо взето самата униформа представлява следното – карирана пола, но то не прилича на пола, защото няма никакъв шев и кройка, само едно парче плат увито около момичето, бяла риза и сиво елетче. Елетчетата са им малки на повечето. На хуманитарната пък са къса пола на шотландско каре и бяла риза. Е това униформа ли е? Приличат точно на порно актриси с тия къси поли. Математическата гимназия пък имат едно винено червено пуловерче, с което умират от жега есента и лятото, но ги задължават да го носят, понеже има емблемата на училището. Просто в България почти няма хубави униформи, които да са удобни и да не струват майка ми и баща ми.
Друга страна са парите. Едно от училищата тук им искаха 150 лв за униформа. О.о За една риза и една пола?! Които струват 30 лв най-много. Ами само с един чифт ли ще ходи? Не всички униформи са такива, ама пък тия които струват по 12 лв на нищо не приличат. То няма шев, няма кройка, няма нищо. Една дреха трябва да прикрива недостатъците и да ти е удобна. Не да приличаш на Фред Флинстоун в нея и да е просто парче плат увито около теб.
Иначе то начини да си я “преправиш”, за да изглеждаш по-як винаги има. 🙂 Като си вдигнеш полата, сложиш едни ботуши и си вдигнеш и ризата и си като фолкпевица. 😀 Да не говорим пък за грима и накитите, че като видя такива накичени момичета все едно са коледна елха и ми иде да се смея на глас.
Нали приеха наредба за прилично облекло тази година. Правят им забележки, но нищо повече. Някои си взеха поука, други не. Има едно момиче от моя клас, което или деколтето и ще е голямо, или ще и се вижда пъпа. И класната всеки път като я види и прави забележка. 😀
Аз съм говорила с много деца от моята гимназия на тази тема. Малките са против, част от големите за. И то просто, защото тях няма да ги задължат да ги носят, понеже завършват и просто искат да ни се смеят. 🙂 Като цяло моите приятели са против, защото униформите не са хубави, родители ми са против, защото са скъпи, аз съм неутрална по-скоро. Зависи каква е и колко струва. Има и много положителни страни. Ще показваме, че сме от дадено училище, че сме общност и т.н. Пък и сигурно някои от нас ще работят професия, в която се изисква униформа. Така че това е едно добро начало. Нашите казват, че никога не са си представяли, че ще работят професия с униформа. Но всичко става в живота.
Общо взето това е, сигурно ще се сетя още нещо после. 🙂
Аз съм и за, и против. ^^
Да, споделям мнението ти – Удобството и Практичността са на първо място, красотата на второ.
Оказа се, в СМГ няма да има униформи, но ги гонят здраво за прилично облекло.
В кварталното ни училище, където учи малкото, ще има униформи и май се преборихме (питаха родителите), долната част на униформите да е дънки, а горната – бяла риза/блуза/тениска/поло и елече или жилетка – според сезона.
Най-лошото обаче от цялата работа е, начинът, по който се прави! Училището (в частност директора) няма концепция как да изглеждат униформите, кое е удобно и практично и т.н. И вместо да кажат: предлагаме тези два вида униформи, струват еди-колко-си пари – избирайте, те събраха родители, ученици и представители на шивашки фирми на дискусия… Надуха ми главата и реших, че повече няма да се весна там 😉 Та май проблемът е по-скоро организационен и концептуален, отколкото някакъв друг.
(Министерството е отпуснало пари на училищата за униформи. За кварталното училище е нещо от рода на 60 лв. на дете, което е съвсем приемливо) 🙂
Именно липсата на добра организация от страна на директорите и на добри модели отблъсква учениците. На нас вчера отговорника на класа ни съобщи, че на съвета ръководството е решило да нямаме униформи. ^^
Не съжалявай 🙂
Писах едно мнение, но е твърде вероятно да не съм го пуснала. 😀 Защо някои учители са толкова нацупени постоянно? Все нещо им е криво – получавали малко пари, децата не били умни и послушни, програмата не им пасвала на графика, пък било то и нещо друго. Обичам усмихнатите учители, които идват в училище с желание да ни научат на нещо и са положително настроени към нас. На госпожата по английски ние сме и виновни, че часовника в стаята е развален, че стола не и е удобен. 😀 В 8 клас бяхме украсили стаята за Коледа много хубаво – имахме най – хубавата стая в цялото училище, най – голяма елха, най – хубавите лампички, играчки, украшения и т.н. и едно момиче, което рисува много хубаво нарисува Дядо Коледа на залепяща се хартия и го залепихме на стената. Госпожата по БЕЛ като влезе каза, че седял там все едно е обесен. -.- Защо няма повече позитивни учители?
lynn, ако смениш думата “учители” с думата “хора”, ще имаш ли отговорите, които търсиш? Аз мисля, че да.
Учителите първо са хора. Ако не си позитивно настроен човек, няма как да си усмихнат учител. и т.н. А представи си само тези хора какви родители са. Май е по-добре да си им ученик, а не дете :), нали 😉
Колкото и грозно да звучи, учениците са удобни, за да се демонстрира върху тях лично превъзходство и да се избиват куп комплекси, защото често собствените деца не са достатъчни 🙂
Отговорът е кратък: От кофти човек, не може да стане добър учител.
Жалко, че това убива всякакво желание у учениците да учат предмета. -.-
Има ли тема за частните уроци или да си изливам тук мислите, които ме налегнаха днес? ^^
Изливай, изливай…
може тук, може и при темата за кандидатстване след 7 клас: http://leeneeann.info/?p=1312
Където си избереш :)пък впоследствие и тема ще направя 🙂
Днес беше много лош ден. 🙁 И проблема не е кой знае какъв в крайна сметка. Просто имам 5 на входното по БЕЛ. То не е само 5, то е на една точка от шестицата. Не ми е болно, че имам 5, не е краят на света, въпроса е, че много обичам този предмет, тази госпожа и часовете й. И се подготвих старателно, а накрая хора, които дори не са писали всички задачи имат 6. *нещастна иконка* Глупавото е, че тези неща повече няма да ми трябват, а изгубих малко повече от половин ден в преговарянето им и писането им. Ако не го бях направила щях да имам същата оценка, понеже все нещо щях да се сетя за 4,50. А хора, на които не им пука за госпожата и постоянно говорят в часовете и имат повече от мен. 🙁 Чувствам се обезкуражена. 11 човека имат 6. Най-големите мързеливци, които нищичко не са прочели, а са им подсказали и с пищови, много добре си познавам хората, от 3 години съм с тях. Защо се получава така? Ако някой ми го обясни ще му бъда много благодарна. В знак на протест си казах, че няма да слушам госпожата какво ми говори за Джовани Бокачо, а ще си чета нещо мое и понеже нямах друга книга в себе си освен христоматията, почетох малко поезия на Пушкин. Но истината е, че пак си я слушах, просто разказва много увлекателно, но е прекалено добра и понякога класа ми й се качва на главата. Много я обичам и й се възхищавам, знае толкова неща не само от литературата, но и от историята. Иска ми се да съм чела поне половината от книгите, които е чела тя. И осъзнавам колко е глупава цялата история, но просто реших, че в момента LeeAnn най-добре ще ме разбереш.
П.С.: Цялата тази работа пък доведе и до нещо хубаво в крайна сметка. Четейки Пушкин се сетих колко обичам Николай Лилиев, от там пък се сетих колко МНОГО (с главни букви) обичам Жак Превер. <3 (голяма логика има обаче в цялата връзка 😀 ) Всичко това споменавам с цел да благодаря на LeeAnn, че чрез нея открих тези прекрасни стихотворения.
Така е, lynn__, разбирам те. И даже съм сигурна, че знаеш какво точно ще кажа, но все пак искаш за го “чуеш” пак, за да си спокойна.
Е, няма да се въздържа и ще го кажа:
Не е важно каква оценка си получила. Още по-малко важно е другите какви оценки са получили. Важна е емоцията, която влагаш и това, което чувстваш. Подобни емоционални изпитания ни помагат да бъдем себе си, да не изпускаме посоката, в която вървим. Ако това преживяване не те беше разтърсило така, щеше да означава, че в теб няма поезия, а аз знам, и ти знаеш, и читателите знаят, че в теб има поезия. Такива преживявания ни вадят от унеса, в който сме изпаднали без да усетим и ни подсещат за забравени неща, като Лилиев, Превер…
Няма случайни неща, нали знаеш 🙂
Благодари за 5цата, остави тия с 6ците да живеят в забуждение и… ПЪЛЕН НАПРЕД 🙂
гуш – гуушшшш 🙂
Вече започвам да си мисля, че имам някакъв проблем. И не знам как да го обясня. Когато съм на училище в по-голямата част от часовете се притеснявам да вдигна ръка, дори и да знам отговора. Има и такива учители, при които не се притеснявам. Днес за първи път имахме часове с новия учител американец. Той е млад и усмихнат и много хубаво мина часът, играхме забавна игра. Въпреки че не го познавам не се притеснявах да говоря пред него и пред всички други. Докато с учители, които ми преподават от години, много ме е страх да не сбъркам. То не е страх, не знам как да го опиша. Просто се притеснявам и от другите, и от учителите. А не е чак такъв проблем и да объркам. Когато съм на курс по английски също нямам такива проблеми.
Може би просто е началото на годината и не съм влязла в ритъм. Но наистина се опитвам да променя нещата в моя посока и се надявам, че ще успея. ^^
хехе, Лин, нямаш никакъв проблем 🙂
Нормално е някои хора да те притесняват, други – не, с някои да искаш да общуваш (макар и чрез участие в час), с други – не 🙂
По-важно, според мен, е да се чувстваш комфортно в час – да си подготвена и да можеш да отговориш, ако се наложи. Ако не ти се вдига ръка – недей 🙂 Ти не си “натегачка”, така че не се и очаква да вдигаш ръка винаги, при всеки учител, всеки час.
Нали 🙂
И все пак няма да е зле да се отпусна малко повече в тези часове. 🙂 Учителите не ядат хора, въпреки че господина по математика твърди, че го прави. 😀
Казвам се Памела ^^ btw. Ама ми викат Пам. Не за друго, ами да не си говорим така на никове само. 🙂 Въпреки че доколкото помня май сме се запознавали вече.
Да, Пам, така е – запознавали сме се :), ама реших да изчакам, защото не знаех кое ти харесва повече 🙂
Темата не е затворена още, нали? 🙂
Първият път се обадих с шега, но това, което исках да кажа сериозно с нея, вие чудесно сте развили в коментарите. Затова накратко:
– Учителите. Във всяка професия има призвани, нормални (старателни) и по стечение на обстоятелствата „между капките”. Учителите не само не са изключение, но донякъде и в неблагоприятна позиция заради финансовата непрестижност на професията. Същността, обаче, е в значението на дадена професия за хората. За да не обяснявам – в един виц се казва, че грешките на лекарите са под земята. Грешките на учителите се разхождат десетилетия и се предават на поколения!
Спорът учители или роботи е безсмислен. Новите машини са само нови пособия в работата на учителя – така, както след калема е дошъл тебешира, после (не знам сега с какво пишат и на какви дъски 🙂 ); след рисунките на книжни табла, които учителя разгъва и показва – диапозитиви и сега компютри. Утре – кой знае какво.
Но всичко това са пособия за преподаване на учебния материал. А главната задача на учителите е да научат децата да се учат. За да няма недоразумение, това означава да задават въпроси, да мислят, да грешат и се поправят.
Тая работа машини не могат да я вършат, защото тя е индивидуална с всеки ученик. И в това е майсторството на някои учители, които човек не забравя през живота си!
– Униформите. В тях има вложено различно съдържание в различните времена. Отдавна, отдавна (вероятно когато са се появили), основното е патриотизъм към училището – не случайно тогава отличителните знаци (а и моделите за всяко училище) по тях са били добре подчертани.
Т.е., еднакви, но горди с училището! От задължителност е нямало нужда.
След втората световна война (в първите години на социализма) правехме чудеса да си издействаме униформи – платовете бяха с купони в много ограничено количество. В началото на 50-те ние от музикалното училище с разни делегации изтъркахме праговете на комисарството да искаме униформи, но уви!
Т.е., еднакви, но по-добре облечени всичките! От задължителност е нямало нужда.
Сега – единствено да се избегне „неприличното облекло” (на глас) и да се спести психическата потиснатост, предизвикана от голямата класова разлика (на ум). Второто е напразно – облеклото е само един от елементите, с които можеш да демонстрираш „неограничени възможности”.
Т.е., еднакви за да се прикрие драстично разтворената ножица на финансовите възможности и полюсите във домашното възпитание. Обречени са, защото липсва обща мотивация за всички. Задължителността няма да проработи.
Пам, (нали може и аз така да Ви нарека) Вие сте от „добрите”! 🙂 Мисля, че вече сте в положение сама да не допуснете „кривване от правия път”. И не търсете проблеми, където ги няма – ако пред едни учители говорите спокойно, а пред други не, вторите трябва да помислят за проблемите си…
На добър час Ви пожелавам!
______________________
LeeAnn, извинете ме за толкова дългия коментар – то си стана публикация, но мястото му е тук, не при мен.
Графе, винаги сте добре дошъл тук – и с колкото по-дълъг коментар, толкова по-добре дошъл 😉
Да, Пам, е като цветенце в пустиня 🙂
Но, Пам, Графът е прав – проблемът не е твой 🙂
Благодаря, LeeAnn!
Чудесно сте го казали за Пам. Аз не посмях – да не смутя момичето, че не ме познава… 🙂
Странно, не съм кихала днес, въпреки че сте ме споменавали. 🙂 Ще се изчервя вече.
Радвам се, че съм от добрите.Винаги съм искала да съм бяла нинджа. ^^
Не може ли да махнат втората смяна?Или поне да намалят броя на часовете? 🙁 Иска ми се да имах повече време да се занимавам с извънкласни неща. 😛