Никога контрастът между нормалната семейна среда и тази извън дома не е бил толкова силен и рязък. Децата ни живеят буквално в два различни свята, бидейки ту у дома, ту извън него. Често пъти даже живеят между тези два свята, не съумявайки при всяка смяна на средата да пренастроят поведението си, речника, маниерите, възприятията си… Това засяга най-вече и най-силно децата на възраст от 12 до 15 години, които току-що са се сдобили с известна свобода за употреба извън дома и панически се чудят какво да правят с нея.
Снимка: Даниела Соколова, Всички права запазени. Забранено е публикуването на снимката в „Стандарт”, “24 часа” и други известни и неизвестни вестници и списания без изричното ми писмено съгласие.
От кого е по-важно да бъдеш харесван е въпрос, на който аз мога да отговоря СЕГА, но когато бях на 12-15 не можех. На 12-15 ти се струва, че приятелите ти са всичко. Много деца, лутайки се между двата свята, спират да харесват дори себе си, което само по себе си е сериозен проблем.
Неизбежен ли е този сблъсък?
Като че ли да. Помня, че когато бях на 12-15 не давах дума да се издума за промяна на прическата ми, за слагане на шапка на главата, за пропускане на купон и т.н. Помня как не се съгласявах с нищо, което не съм опитала сама, но контрастът между „вътре” и „вън” не беше толкова зловещ.
А думата наистина е „зловещ”. Искаме или не, децата ни са коренно различни без нас, извън дома си. Средата „навън” освен зловеща е и силно „цинична”. Сега, за да се харесваш на „приятелчетата” си, трябва:
– да умееш да юркаш родителите си – поне по телефона, пред класа си – и това е най-малкото, за да си „готин”, ако думата все още е тази;
– да умееш да псуваш или поне да имаш готов набор от цинизми, които да си винаги готов да използваш;
– да си винаги готов да те обидят на полов или безполов принцип и да си готов да отвърнеш със същото. Ако не можеш да отвърнеш – само поемаш обиди, трупайки в себе си и гледаш да наваксаш по някоя от другите точки.
Например, ако те обиждат, че си „смотан” и „девствен” и не знаеш как да отвърнеш, трябва да покажеш колко си „отворен” като спешно си хванеш гадже, с всички произтичащи от това демонстрации. (В моето детство беше нормално на 13 години да си девствен, но сега май е „ноо яко” ако не си).
Контрастът се засилва още повече от откритата злоба и агресивност, която проявяват децата едно към друго. Ние някога имахме „общ враг” – например, другарката по история, която си събуваше обувките под катедрата. Ние гасяхме лампата в последния час, взимахме ги и ги скривахме и тя тичаше боса до дирекцията, за да се оплаче. А като се върне, обувките си бяха там и тя беше просто смешна.
Сега нещата изглеждат така: момчетата гасят лампата в последния час, събарят момичетата по масите и на земята и започват да ги събличат – маратонки, чорапи, якета, раници, вещи…. каквото докопат в суматохата и всичко това се изхвърля от четвъртия етаж долу. Една част от децата висят по прозорците да видят какво става долу, а друга част – ако имат обувки – тичат на двора да прибират вещите на останалите. Учителите се превръщат в безпомощни звероукротители, които се опитват да опазят децата от падане от прозореца на 4-я етаж. Инициаторите на „купона” не намират нищо нередно в това и се подхилкват самодоволно на родителската среща. Почти същото като при нас, ама не съвсем, нали?
Колкото по-нормално е едно семейство, на толкова по-силен контраст е подложено детето. Значи ли това, че за да е добре детето навън, средата у дома трябва да е максимално близка до външната? Колкото и да сме либерални като родители, колкото и свободни и не ограничавани да растат децата ни, колкото и мнението им да тежи у дома и да има значение за взимането на някои решения, колкото…., колкото…. колкото…., семейството ни е нормално и не мога да осигуря „улична обстановка” у дома! А ако всички семейства се причисляват към „нормалните”, чии деца създават „ненормалната” среда в училище?
Съзнавам, че това е временно явление и с възрастта ще премине, но може да нанесе необратими поражение на психиката и физиката на нормалните деца. Към пораженията причислявам ефектът върху все още детската психика от предполагаемия преждевременен секс, предприет само и единствено от стремежа да бъдат „отворковци”. Знам, че тук ще хукнете да ме оборвате, но няма да можете да ме убедите, че дете на 12-15 години е психически зряло за секс, така че не се и опитвайте.
Очевидно е, че всяко дете има нужда от помощ, за да оцелее в тези 4-5 сложни години от живота си. Помощ, която трябва да дойде от семейството. Но какво да правим с децата, на които никой не (иска да) обръща внимание? Да ги оставим да тормозят останалите ли?
След случая с летящите предмети, на класа е назначен персонален психолог, който да работи с децата. Децата четат ръководства за оцеляване в тийнейджърските си години, решават тестове, отговарят на въпроси, присъстват на всички сеанси… Съвестните – съвестно. Другите – как да знам? Може да се окаже, че тези, които имат най-остра нужда от помощта на психолога ще получат най-малко, защото пак ще успеят да се измъкнат, няма да кажат навреме у дома или никой няма да ги чуе навреме. И така неминуемо се връщам към възпитанието. На тази възраст обаче вече е малко късничко да се говори за възпитание.
Има и още една разлика между нашите тийнейджърски години и тези на нашите деца – Интернет. Децата всъщност не знаят какво е това, колкото и глупаво да ви звучи. Те смятат, че са защитени от околния свят посредством монитор и клавиатура и не съзнават, че тази сигурност е измамна. Те не възприемат Интернет като реално съществуващ свят, създаден от реално съществуващи хора. Децата вероятно си мислят, че това е приказка или може би филм, в който всеки може да бъде друг, при това безнаказано. Парадоксалното е, че те се държат по един начин с приятелите си на живо и по съвсем различен, когато седнат зад монитора, без да си дават сметка, че това са едни и същи хора, които ако провокираш виртуално може да се окажат опасни реално.
От друга страна Интернет е пълен с фалшиви модели за подражание и децата не могат сами да пресеят семето от плявата. Едно от най-трудните неща, които съм обяснявала някога на децата си е „Защо тази мацка изглежда така и кара такава кола, но ние не трябва да бъдем като нея?”
Начините, по които се справяме ние с моята тийнейджърка с проблемите, произтичащи от това двойно поведение са строго индивидуални и зависят от нашите характери, цели и конкретната ситуация. Като цяло залагаме най-вече на диалозите и доста по-малко на монолозите и наказанията, без да ги изключваме съвсем от схемата. По принцип съм против наказанията, но понякога наложените ограничения дават време за размисъл и променят посоката, в която си се зациклил, а това е добро начало.
Единственото, което мога да кажа на родителите като съвет е: седнете и прочетете историята на скайп/кю/друг-чат на детето си. Почти сигурна съм, че ще останете неприятно изненадани. А тези, които си мислят, че това не се отнася за тях и техните деца, ще останат още по-неприятно изненадани.
Да, четенето на чужда кореспонденция е нечестно и не е възпитателно. Не се тревожете – лесно ще си простите тази вина. Тя е нищо в сравнение с вината, която ще изпитвате, ако се случи нещо неприятно с детето ви и то е можело да бъде предотвратено само с прочитането на една чат-история, а вие не сте го направили от криворазбрана принципност!
———-
П.П.
Относно коментарите по темата – искам да чуя мнението на хора, които имат истинско „вземане-даване” с тийнейджъри – родителите на такива, учители, както и мнението на самите деца.
Коментари от рода на „Не се хаби, бейби, и ние сме били тийнейджъри” са безсмислени и излишни, така че не се хабете да ми ги пишете 🙂
LeeAnn, говориш така, сякаш повечето семейства са като твоето. Смятам, че повечето не са – не попадат в твоите критерии за нормалност. Знаем, че мнозинството определя правилата. Оттам и ненормалната според тебе обстановка в училище. Това го казвам като родител на момче, което скоро ще навърши 15 и като учител, който работи с ученици на възраст 15-19, които идват различни училища от нашия регион (значи и от различни населени места).
Това, което описваш е МАСОВАТА реалност в училищата, включително “престижните”, но повечето родители не знаят за това, защото не комуникират (ефективно) с децата си. Защо се получава така е отделна тема. В твоя текст, обаче не виждам нищо за една група, която би трябвало да е наясно и да прави нещо, за да възвърне училището към нормалността според твоите ( и моите, и приетите по цял свят от цивилизованите хора) представи – учителите. Те би трябвало да знаят, нали? И ако има нещо тревожно да ни съобщят, нали?
Защо не научаваме за повечето изродщини от учителите, освен ако не се стигне до сериозни телесни повреди, че да се намесят медиите? Защото повечето учители вече са приели, че това е нормата и че дори и да не им харесва, не им плащат достатъчно, за да предприемат каквото и да е по въпроса.
Учениците, които псуват учители и чупят столове в час (в престижните гимназии около мен) са нормалните ученици. Другата категория нормални са треперещите от страх пред учителите, както и изпечените мазници. НЕнормалните, според учителите, са ученици като сина ми, когото намирам за уравновесен, спокоен, с добро самочувствие и липса на стадни инстинкти – човек, с когото ми е забавно и спокойно да общувам. Според учителите си, обаче, той има психологически проблеми, гледа странно и се опитва да привлече вниманието към себе си, най-често като кашля докато чете или пък като изхвърля нещо в кошчето без да прекъсне урока и да помоли учителката за специално разрешение.
Снощи говорих с моя бивша учителка и колежка, която продължава да работи в една от “елитните” гимназии. Беше бясна и ми разказа как ученици, които и двете познаваме добре и смятаме за умни и готини, се оказват проблематични за колегите, а за изродщините никога не се говори. Story of my life.
На мен всички са ми скъпи – и “нормалните” и “ненормалните” (тук трябва да се сложат кавички на кавичките, и после пак и пак …). Знам, че на всички им е много трудно, че повечето са много самотни, дори и ако са личните овце на стадото, че повечето са много самотни и объркани, независимо как изглеждат. Смятам, че в дългосрочен план по-щастливи и по-успешни ще са такива, които растат в семейна среда, която ти и аз смятаме за нормална. Останалите, “златната среда”, която живее само в един свят, която родители, различни от нас смятат за доста адаптивна, а повечето учители за нормална, ще бъде скапана благодарение точно на тези родители и учители, които са мнозинство и които определят правилата с безразличието и невежеството си. Ефектът ще усетят всички, които остават да живеят в тая страна, особено онези, които ще се пенсионират в нея. И това ще стане твърде скоро.
Ето това ме мъчи откакто започнах някога работа в училище, още по-осезателно откак синът ми тръгна на училище. Когато говоря за тези неща ме смятат за луда – всички, за които е по-удобно след работа да гледат телевизия и са смятат, че всичко с децата им е наред. Откъде знам това ли? От децата им.
p.s. миналата седмица, след второто съобщение за кащлянето и прочистването на гърлото, се наложи да обясня на учителката, че има хроничен проблем с гърлото и си го прочиства със същата честота когато е сам в стаята си. Когато ми го каза на първата среща, с познатия ми до болка начин “притеснявам се да не би да има някакъв проблем” (разбирай: психически), си го пуснах любезно покрай ушите, и смятах, че всеки нормален човек, особено работещ от години с хора, ще усети скоро кой се покашля нарочно и кой има здравословен проблем, но не би.
Наложи се да обясня, че други учители (включително и аз) предпочитат да не им прекъсват урока с молби за разрешение за изхвърляне на хартийка в кошчето или отиване до тоалетната, но всеки учител с изискванията си.
Та ето такива неща хвърлят в силен смут учителите, а не тези, които описваш. Тези се премълчават, за да не се наложи някой да бъде изключен, понеже сега всеки ученик е ценен и трябва да бъде задържан, понеже нали си чувала за делегираните бюджети. И когато е задържан, за него никой не се грижи.
Децата ни са заложници в лудници, в които прекарват половин ден, всеки ден, 12 години.
Доколкото те видях на блогкампа си младо момиче. Мислите в тая статия обаче според мен са по-скоро на човек, който относно интернет, както и относно тийнейджърите има вижданията на някой, който може би е на възрастта на майка ти.
Опасенията, които изразяваш за ‘влиянието на интернет върху подрастващите’ ми се виждат толкова остарели и банални, че направо се чудя ти ли си ги измислила. Съжалявам…
LeeAnn, сега като поглеждам коментара на Лонганлон, погледнах отново нещата, които си писала на Интернет и по-специално съветът да погледнем историите на чатовете на децата. Преди години съм чела, когато синът ми не криеше паролата си от мен (не че влизах с нея), ами дори не излизаше от акаунта си, така че като влизах аз, обикновено попадах на неговия. Паднах от смях, когато прочетох чата с Настя от Минск (на 16), на развален английски. Тя се учудваше, че е толкова малък, а вече прави сайтове и пр., а той й беше отговорил “Това че гаджето ми е на 17, не означава, че съм на повече от 12”. И знаеш ли какво? Просто се пукнах от смях и не се заинтересувах кое е това гадже.
Понякога страховете на родителите, дори и невербализирани, оставят децата нащрек, и започва старателно прикриване на информация с цел да се избегнат излишни родителски притеснения и досадни разговори. Нима ти и аз не сме правили така?
Хм, че аз намирах за доста странно някой да споделя каквото и да е с родителите си. Самата аз го избягвам и до днес поради гореописаните причини. Смятах за абсолютно необходимо да пазиш повечето неща за себе си ако наистина искаш да пораснеш. Днес синът ми споделя доста неща с мен, но съм сигурна, че има и доста, които не споделя. И не мисля, че има нужда – човек трябва да се научи да се справя сам и не следва непрекъснато да сверява стъпките си с някой авторитет.
Та да се върна на чатовете – предполагам, че днес вече е с друга парола – не съм пробвала 🙂 Всеки има право на лично пространство. Колкото и да ни се иска да контролираме всичко за доброто на децата, трябва да сме реалисти, че е невъзможно. Не сме богове, а и има толкова други важни и интересни неща освен децата 🙂
Pingback: Инвентаризация на родителските страхове « полетът на костенурката
Pingback: Инвентаризация на родителските страхове « полетът на костенурката
Longanlon,
Няма за какво да съжаляваш – имаш мнение, изказал си го – благодаря. Мнението ти обаче не е адекватно към ситуацията по простата причина, че ти си средното поколение между мен и децата ми и по отношение на тийнейджърите – нямаш думата изобщо – нито си тийнейджър, нито си родител на такъв. Нищо лично.
Да, млада съм – достатъчно, за да имам съвременни познания и разбирания, да ползвам Интернет свободно и да знам какви кретени се навъртат там, да знам, че хората в нета и хората извън него са едни и същи, но се държат по различен начин и т.н. – няма да ти държа лекция на тема Интернет 😉
В същото време съм достатъчно възрастна, за да съм имала възможност да разбера точно същото това – че в Интернет можеш да срещнеш всякакви кретени, че хората в нета и хората извън него са едни и същи, но се държат по различен начин, че това, което четеш по форуми и чатове рядко е истина, рядко можеш да вярваш на някого и т.н.
Но можеш да направиш нещо за мен: напиши една статия за „Фалшивите модели за подражание, които внушава интернет”, да видим дали ще откриеш такива. Не е нужно да визираш само тийнейджърите. М? Ще се справиш ли?
Лид,
Благодаря за коментарите. Държа на мнението ти, не само защото мислим еднакво, на сходна възраст сме и имаме почти еднакво големи деца, а и защото ти имаш „достъп” до повече информация от мен. Това, че потвърди, че съм ненормално нормална (или може би нормално ненормална) 😉 ме успокоява, но само донякъде.
Общо взето съм съгласна с това, което казваш и нямам какво толкова да добавя.
Аз също съм силно „ЗА” личната свобода, но съветът ми към родителите е искрен. Ако няма нищо обезпокоително (всеки сам формулира опасенията си) – ще се радвам, ако се посмеят, на мен включително. Но ако има – добре е да знаят. Въпреки, че съм „ЗА”свободата, споделянето в умерени дози и т.н., въпреки ясното съзнание, че не мога да огрея навсякъде и да бъда винаги с децата си и да съм винаги права, твърдо вярвам, че мога да им бъда полезна и от помощ, ако разбера навреме за съществуващ или предстоящ проблем. Ако не разбера – не мога да помогна. А една майка има с какво да помогне на момичето си, сигурна съм в това.
Както ти казах – децата често не правят разлика между свобода и свободия. В това число и аз, разбира се. Но е хубаво, ако го осъзнаят.
Между другото колко деца на 12-15 годишна възраст играят в момента на жмичка, стражари и апаши, “Открадни малко от гроздето на дядо Митко”, фуниики и прочее ?! Е, отговора за жалост е че много от децата прекарват невероятно много време пред компютрите. И сега на мода е следният диалог:
А преди беше на мода:
И в общи линии сега не се прави разлика между свобода и свободия – това е болното…
Това е болна тема за всеки, който има деца, и някакси се чувства отговорен за тях – разбирай, иска децата му да успеят в живота на база собствени възможности. Моите момчета вече са големи – на 18 и почти 20, но за всичкото време, прекарано с тях, си изградих следното мнение.
Не може да се винят децата за собственото им поведение. Те по натура са “copycats”, и естествено повтарят всичко, което виждат около себе си, макар в някои случаи да го правят по някакъв техен, детински, и като правило, пречупен през собствената им индивидуалност начин. Това най-вече се забелязва при по-малките – които с религиозна последователност повтарят точно това което по-големия брат/сестра прави, макар и не винаги да съумяват да разберат защо то се прави. Личният пример, който всеки родител дава според мен е фундамента на поведение на децата. Ние, родителите възпитаваме преди всичко със собственото си присъствие около децата, и след това с всичко друго! Алкохоликът може да седи и приказва с часове на детето си за вредата от злоупотребата с алкохол, детето му най-вероятно ще е алкохолик… Така е и с много други неща. Стриктните правила, забрани, наказания и пр. имат за мен един ефект – принуждават децата да се крият, и пак да правят това, което намират за cool. Виж, ако ги накараш да се чувстват чути, ако уважиш правото им на мнение, ако споделиш като с равен своя житейски опит, дори да не се съгласят веднага (всеки има нужда време да асимилира!), те чуват, и следват!…
В последните години българите минават през труден етап от съществуването си, когато една ценностна система трябва да бъде заменена с друга. Това неминуемо довежада до нестабилност цялото общество, и подтиква хората да вършят неща, които в други ситуации не биха вършили. Е, когато възрастните се люшкат нестабилно в живота, как да очакваме от подрастващите да станат образец? Не ми се иска да наричам смяната на ценностите в обществото с думата криза, но определено кризисен елемент има, и в него точно децата са най-уязвимите! Ако всички като цяло безспирно “протестират” срещу реда (макар и с основание на моменти), малките ще го възприемат като “ред не трябва да има” – нали? Ако по вестнкарските будки, за радост на мъжете, лъщят “прелестите” не “фолк-дивите”, децата възприемат това като част от битието, при това важна, която кара другите да те забелязват. От там до останалото е крачка – “ако те обиждат, че си „смотан” и „девствен” ” – това е много интересен цитат, от който аз лично прочитам, че “смотан” и “девствен” са синоними. А какво ли чуват в този момент децата?
В края на краищата, от обърканите ми тук мисли искам да кажа следното – децата са нещо като изопачено копие на света на възрастните. И ако възрастните не се вземат в ръце и засвидетелстват повече внимание и уважение един към друг, не се застъпят за морала, реда и законността помежду си, децата ще са това, което Дачи описва… А Интернет е само инструмент за комуникация. Ако имаш възпитанието да комуникираш, той е помощник. Нищо повече…
Майка на тиинейджър съм. Според ПП на ЛееАнн – значи имам право на глас. Съгласна съм с почти всичко, написано в поста. Не зная дали децата ми са добре възпитани. Добре са според моите критерии, според чуждите – може би не са. Това, което искам да кажа е, че колкото и носталгия да изпитваме (включително и аз) към старите времена, те са безвъзвратно преминали. И нашите родители по наше време са изпитвали сигурно подобни чувства. Аз съм реалист. Опитвам се да давам личен пример доколкото мога (диалозите не са особено продуктивни). Въпреки, че е приятно и за двете страни, при нас не работи ефективно този метод. Четох някъде нещо, но не мога да цитирам (само ще перифразирам). Задачата на днешните родители е многократно по-трудна, отколкото на техните предшественици. Причината е в това, че преди години ценностите на семейството и на обществото са били ако не общи, то поне близки. В днешно време се налага да обясняваме на децата си, че всичко, което виждат и чуват не е това, което трябва да бъде. Е, това е почти мисия невъзможна. Опитваме се, но е много трудно. За мое огромно съжаление.
vladi57,
абсолютно съгласна съм, че личният пример е в основата на възпитанието – добро или лошо.
Далеч съм и от мисълта, че мога да опазя децата си от всичко, от което ми се иска да ги опазя.
Съгласна съм също, че „Интернет е само инструмент за комуникация. Ако имаш възпитанието да комуникираш, той е помощник”.
Но тук има нещо по-специфично. Ако на живо можеш да бъдеш пример за детето си как да общува, как да говори, как да се храни, как да взима решения, как да помоли, как да прости и т.н., то във виртуалното общуване това е по-трудно. Там има други правила и децата подражават на други модели. А децата не вярват на нищо, което не са опитали сами, така че колкото и да им обясняваш, пак не е същото. Да не говорим, че масово хората се държат различно във виртуалното пространство. Малко са хората, които са еднакви и на живо, и виртуално. На мен ми е трудно да преценя човека отсреща, та какво остава за децата.
Оттам (и от конкретен повод, разбира се) дойдоха опасенията ми. Не роптая срещу Интернет, дори напротив, ползвам го, за да споделя с вас нещо, което мисля, че може би не се вижда с просто око и с надеждата да е било полезно на някой родител и детето му.
Защото – да, децата ни ще израстат тази възраст и ще продължат по пътя си;
да, ще направят своите грешки и ще се поучат доколкото им стигат силите от тях;
да, повечето грешки си струва да си ги направиш сам, защото няма как да ти ги обяснят, ако не си опитал, но някои грешки не си заслужава да бъдат направени на 12-15 години.
Дачи, ти си ми знаеш мнението, ама и тук да кажа – в интернет задръжките падат. А за тийнейджъри, дето се чудят коя граница да прекрачат и дали им стиска, нетът е прекрасна сцена за изява на неуверената им грандомания. Какви изводи си правят после един за друг въз основа на “мученето” си в нета и как им се развиват взаимоотношенията на живо не знам, не съм свидетел.
Виждам само как моята тийнейджърка от ставането до лягането си е на компютъра. Даже се гримира пред екрана, да не изтърве нещо в чата. За мен това си е мания и обсебеност. Почти не вижда и не чува друго в къщи, щом не идва през мрежата.
Знам, че си отглеждам Франкенщайн, дано все пак имам късмет с времето да се очовечи. 🙂
И дано имаме късмет да я опазим от големи глупости
Дачи, децата се раждат в реалното пространство, възпитават се, обучават се, събират житейски опит и градят ценностната си система пак там. Когато те имат добра основа, сами вярно ще преценят доброто и лошото във виртуалното. Моят съвет (ако въобще имам право да давам съвет) е – гради доверие, споделяйте като равни, помагай, и вярвай в детето – това, което ти си дала, е неговия начин на мислене! А грешките ще се правят – поне аз не знам друг начин на събиране на житейски опит.
Вярно е, че в нет-а задръжките понякога изчезват, заради илюзорната анонимност, и си струва да се поговори за това с детето. Влиянието на приятелите е доста силно там, но при добър диалог съм сигурен, че самите приятели ще бъдат филтрирани още веднъж, напълно доброволно, по убеждение – не мислиш ли? Само не се поддавай на собствените си притеснения – повишиш ли тон, изпуснеш ли нервите, бариерата се спуска, и после трябват много усилия да се изгради наново разрушеното…
@ itilien – И при мен е същото. И двамата си имат компютри в стаите, и сякаш друго за тях няма (е, още и Play Station III – ама то е същото). В същото време обаче, като се заслушам в техните разговори, в общуването с тяхните приятели откривам нещо интересно – те са интелигентни, чувствителни, знаят много… Те са просто следващото поколение, което е различно – ама, много различно от нас. Това, че ние не разбираме (и от тук неодобряваме) техния стил не значи, че стила е грешен. Така или иначе, биологически е отсъдено да пребъде техния, не нашия модел – нали :-). За това – някак си трябва да преглътнем това, което са, и да станем това което е Графа – източника на спомени и ценности от друг свят:
http://vascont.wordpress.com/
Завършвам с това – спомни си, когато си била на нейна възраст, как си се чувствала, когато някой възрастен в викал по теб “Тая днешната младеж е безобразна!! Ние такива младежи бяхме а вие срам нямате!!!”… И пр. и пр.
vladi57,
ами то аз това и правя! 🙂 Без доверие нищо не става!
А колкото до изрази за “днешната младеж” – не ги ползвам и не я сравнявам нито със себе си, нито с приятелките й. Тя е различна и уникална (както всеки човек Е) и я уча на това – да бъде себе си и другите да подражават на нея, а не тя на тях.
Това за “днешната младеж” беше за itilien …
vladi57,
не можеш да си представиш колко силно споделям това, което си написал в коментар №15! Опитах да защитя тази позиция в един друг блог и не успях да се справя, затова вече гледам да стоя настрана от такива дискусии. Ако имаш възможност, хвърли един поглед: Stalik|blog
@vira – прочетох го. И първото ми впечатление (определено ще се върна пак да чета!) е – stalik на дълго и широко разнищва младите, и не споменава нито дума за родителите им. Тези млади да не са паднали от небето?! Ами, те са продукт на хора като самия stalik! Той се концентрира върху поколението “след 1990” – времето, когато “текущите” родители вместо да обръщат внимание на децата си, хукнаха масово да оправят “важните държавни дела”, всички се изписаха партийни дейци, тръгнаха по митинги и стачки, давайки на децата възможно най-погрешната представа за околният свят – “като искам нещо, ще го искам до дупка, и не ме интересува никой и нищо!!!”. Ами, ето го продукта на тези родители!
Друго нещо. Децата в днешно време умеят да ползват компютъра така, както ние едно време – книгите. Е, те са по-продуктивни от нас, и по-акуратни – трябват им максимум 3 минути да си изяснят всеки проблем, стига да им е интересно да си го изяснят. На нас на времето ни трябваха месеци, а може би и повече, при съмнителни крайни резултати – крайният продукт обикновено беше мнението на еди-кой-си руски учен (нищо против руските учени, но те в много случаи просто не са прави – за пример ще дам микроелектроника, генетика, ако щеш и “ботаническите” недоразумения на Мичурин…). Докато за нас единственото съприкосновение с културата на запад от Сливница бяха книгите, днешните деца имат много повече свободи и възможности. Трудно ще е да ги накараме да четат – особено когато ние самите не сме много редовни в това! Но това все още не означава, че те ще останат някак, негодни – те могат неща, които ние не сме си и мечтали!
Ама, ние съвсем се отделихме от темата, и Дачи ще се разсърди! Ако намираш това за интересно, бихме могли да продължим в специален пост…
А, няма, няма да се разсърдя 🙂 И на мен ми е интересно, да не говорим, че когато става дума за деца, темата е само една – така че чувствайте се свободни да си продължите разговора тук 🙂
Първо, да ви честитя празника – пожелавам ви на всички да сте живи и здрави и много усмихнати всеки ден!
Дачи, извинявай и от мен, че се обърнах направо към Влади, обаче много се впечатлих, че някой е казал с прости и разбираеми думи точно това, което аз мисля – че децата ни са интелигентни, чувствителни и много по-оправни от нас (специално от мен на тяхната възраст). Знам, че не всички деца са такива, около мен наистина има много и всякакви родители и деца за сравнение. Най-пресният ми пример по твоята тема е, че приятел на сина ми е с гипсиран крак, след като му събули и взели обувките на рожден ден в дискотека. После същите тези негови съученици с най-искрено учудване го попитаха: – Я, абе ти кога си си счупил крака? Те дори не бяха разбрали! (Да уточня само – моят син сега ще стане на 13, а този му приятел – на 14). Да, този пример никак не потвърждава вярата ми в бъдещото поколение, но все пак смятам, че има достатъчно умни и добри деца, които ще станат достойни хора.
Знам също, че всеки разсъждава най-вече от собствен опит, от опита със своите деца. Сталик явно се опитва да бъде обективен и да гледа отстрани, да обобщава. Не знам дали той има свои деца и дали се е сблъсквал наистина отблизо с всички тези проблеми.
По принцип аз съм голяма идеалистка, но не мисля, че не гледам трезво на нещата около мен. Онази първа книга, която написах, се разказва именно за деца и техните взаимоотношения. В нея има деца от всички видове, както и критични ситуации, до които се стига заради „лошотията” на някои от тях. Постарала съм се също да покажа и последиците от различните възгледи на родителите за възпитанието – прекалено глезене, прекалено критично отношение и т.н. Там съм обобщила наблюденията си върху класа на моя син от първата до четвъртата година в училище, понеже имах поглед много отблизо и върху родителите и върху децата.
Днес ми е спокойно да знам, че има хора като вас и мен, а познавам и други, които дават най-доброто от себе си за възпитанието на своите деца. Независимо правилно или не (това е субективно), важни са наистина любовта, топлотата, загрижеността, вниманието, спокойните разговори и вярата в децата ни. И личният пример, разбира се! С това съм напълно съгласна.
И аз “дръпнах една реч” на блога на Сталик – много се дразня от такива врели-некипели!…
Честит ви празник, живи цветя! Благодаря ви, че ви има!
Сега забелязах, че Дачи много тактично ми е поправила грешката, като е заменила обръщението ми към Влади от женски в мъжки род! Благодаря за което! Наистина не знаех, Влади, че говоря с мъж, но знам, че говоря с родител и това ми е достатъчно!
А за речта – отивам да видя.
Мда, така е, признавам си 🙂 поправих я. Реших, че е неволна 🙂
Много усмивки и от мен.
И още малко по темата:
Не се меся в разговора ви, защото просто няма какво да добавя – в общи линии сме на едно мнение – мнение, което винаги съм защитавала – родителите, респ. възпитанието, което причиняват на децата си е в основата на всичко, случващо се с тях впоследствие – и добро, и лошо – и не случайно голяма част от предишните ми статии за отглеждане и възпитание на деца завършваха с призива: родители, внимавайте какво възпитание причинявате на децата си.
Това, естествено, е безкрайна тема, но все пак е успокоително да знаеш, че и други хора мислят като теб и че не си сам по пътя – т.е. има огромна вероятност този път да е верен 🙂
Аз съм напълно доволна и казаното от Влади в блога на Сталик ми е напълно достатъчно да възвърна и вярата в себе си като родител, и надеждата, че поколението на нашите деца ще “намери себе си” когато му дойде времето.
@Longanlon – възрастните хора, които не знаят какво е интернет, а си изграждат представа за него по небивалиците които са чели биха изказали съвсем нереални, често глупави становища. Притесненията на LeeAnn напротив са напълно реални. Интернет е отражение на реалния свят. Каквито са хората в реалния, такива са и във виртуалния.
Психиката на децата си има особености. Примерно едни ученик от по-малките класове няма да се въздържи да напише в някой форум, че “ХХ е тъпа дъртофелница” да речем, без да си дава сметка, че ХХ има достъп до същия форум, както и че за нея въобще не е загадка кой стои зад даден ник. Децата не се притесняват да използват във форуми и чатове обръщения към учители, с които ги наричат в раговорите помежду си. Но това е по-малкият проблем. Големият е, че в мрежата хора разни, а достъпът до тях е много по-лесен от колкото извън нея.
За моделите на подражание, по-скоро телевизията играе сеирозна роля. Хлапетата споделят помежду си и посещението на определени сайтове е просто продължение на разговорите между тях и Мрежата е само допълнително средство.
Колкото за това, че родителите трявба да проверяват кореспонденцията на децата си съм напълно съгласен. Децата не споделят с тях проблемите, които имат, докато помежду си споделят по-охотно. От собствен опит го знам. И докато по мое време насилието в училище се ограничаваше с това, по-малките да купуваме цигари на 10 и 11-класниците, сега мащабите на места са много по-сериоазни.
Божо, Позволи ми да не се съглася! По няколко причини:
“едни ученик от по-малките класове няма да се въздържи да напише в някой форум, че “ХХ е тъпа дъртофелница” ” – ако този някой има основното домашно възпитание, няма да употреби такова обръщение. От друга страна, ако с поведението си “тъпата дъртофелница” си го е заслужила, толкова по-зле – и в двата случая не е повод за притеснение.
Уважението към кореспонденцията е част от доверието, без което е немислимо споделянето с родителите, за което говориш в следващото си изречение. Когато тийнейджър почувства, че е разбран, оценен, уважен и чут, той сам търси контакта, защото има отчаяна нужда от него! Ако обаче почувства фалш, грубо “родителстване”, ограничение заради ограничението, става лошо. Току що писах и в блога на Сталик (Vira, аз продължавам разговора си с него!) – когато им казвам “Не четете достатъчно книги!”, те ми отговарят “А защо трябва да чета това?” Така е – ако те получават това, от което имат нужда, формата не е важна, и наша е задачата да открием как да стигнем до тях – защото те искат да сме с тях!
Vladi, изобщо не спирам да следя как върви разговорът там. И съм меко казано потресена от Сталик. Дачи, извинявай, но пак ще го кажа тук, защото не знам къде другаде да го кажа: Може би съм прекалено чувствителна, но когато започнах разговора с него, мислех, че говоря с човек, а се оказа, че за него не е важно нищо човешко – емоции, пристрастия – а само “голи” аргументи, които да влязат в противоборство. Ами не мога така и се отказах.
Дачи, всичко това потвърждава, според мен, и твоето мнение – че никога не можеш да си сигурен кой стои отсреща, за какъв се представя този човек и какъв е всъщност. Защото междувременно изчетох и други негови статии и спорове и знам защо го казвам.
vira,
всичко в горната статия е базирано на личен опит, това че не знаеш кой е отсреща също. Така че прозрението ти не ме учудва 😉
И стига си се извинявала – мястото да се кажат тези неща си е точно тук.
vladi,
ти си прав за доверието в общия случай. Моят принципен подход е същия – доверие за доверие, НО
и в думите на Божо има огромна доза истина – децата не споделят всичко с родителите си. Често пъти нещо трябва да ги провокира, за да споделят, но в повечето случаи просто се страхуват.
Страхът не винаги е предизвикан от предполагаеми наказания или ограничения. Понякога децата се страхуват да не разочароват родителите си. За да се преодолеят тези страхове е нужно именно това – децата да бъдат хванати 1-2 пъти в издънка, нещата да бъдат изговорени и овладяни заедно с родителите – мирно и тихо – за да видят децата, че с родителите може да се сподели ВСИЧКО.
Както му казват, Дачи, чукаш на отворена врата. Напълно споделям мнението ти. Това, за което ти говориш е ИЗВОЮВАНЕТО на доверието. След като се е случило да го/я хванеш в “издънка”, и реагираш адекватно (разбирай – съпричастно), той/тя те издига в статус приятел, за взаимно облекчение… От тук насетне, поддържането на този статус предполага доверие – като например зачитането правото на лична кореспондеция…
Този статус, разбира се, не означава, че подрастващите повече няма да правят издънки. Иска или не иска, човек трябва да направи необходимият брой грешки в живота, за да съзрее. Където могат другите да му помогнат, добре. Където не могат, просто не могат. А за нас като родители остават пословицата “Малки деца – малки ядове”, и белите коси – нали все някак трябва да остраеем?! :-)))
vladi57,
радвам се, че имаме консенсус 😉
А по отношение на грешките – те са просто задължителни 🙂 и за всяка възраст си има определения минимум от такива.
Например – нещо, което се опитвам да обяснявам на бабите ни – за децата е важно да получат 2-ка в училище (колкото по-рано, толкова по-добре), да забравят да си напишат домашното, да си загубят някоя вещ и т.н., защото само така ще се научат да не го правят. Не стават по-самостоятелни, ако им висиш нон-стоп на главата и винаги всичко им е наред – дори напротив.
Та за грешките – няма спор 🙂
Е, докато са в домейна “двойка” или “забравено яке” и т.н. е добре – усмивка, лека подигравка-закачка и толкоз (може и нацупване, естествено). Ама, като понавлязат в пубертета, и вземе да ги засърбява тук и там, или да “стават твърде независими”… Малки деца – малки ядове, големи деца… 🙂
vladi,
грешките се променят, но подходът, общо взето, не. 🙂
(нали цялата статия е за тази интересна “сърбежна” възраст 😉 )
С голямо разочарование установих, че много хора никак не са схванали написаното от мен в моя блог. Няма да се занимавам с безобразните лични нападки на vira, защото както казах в моя блог – казвам го и тук – не е важно аз кой съм и какъв съм, а дали това, което казвам е така или не е. И обясних (което принципно не е нужно!) защо е така. Vira обаче повече се вълнува от моята личност, отколкото от написаното от мен. Може би защото дистанцията и факта че не ме познава, карат личността ми да й се вижда по-елементарна и понятна от написаното.
Най-напред Vira никъде не обяснява ясно и точно какъв й е проблема с моят пост. До пост №23 говори разнопосочни неща около темата. И изведнъж в пост 29 и гръмва бушона и започва да твърди някакви лъжи за моят пост с неизвестен произход:
1. Не всички деца били такива, каквито аз ги описвам
2. Аз гледам отстрани и правя генерални обобщения
3. Промяната нямало да дойде отвън
4. Не можело да критикувам родителите отстрани, ако аз не съм родител
(Това са най-смислените и ясни идеи, които успях да извлека от писанията на Vira)
Единственото мъдро нещо в това е извинението за обърканите мисли във финала на поста. Мъдро, защото е болезнено вярно като констатация.
Отговори:
Първо: никъде не съм твърдял, че всички деца са такива. Значи или Vira бълнува или с някаква задна умисъл ми приписва тази идея. какво ВСЪЩНОСТ казвам аз? “Голяма част (ще се въздържа да спекулирам с думи като „преобладаваща”) от днешните млади хора са невъзпитани. […] Тези образци са напълно заменени от модерни явления, които аз не схващам в никакъв случай като неправилни или излишни, но като фокусирани в не дотам практични посоки на развитие на личността.” Като последното аз поясних в коментарите си по темата.
Второ: аз не правя генерални обобщения. А адресирах думите си до конкретни представители на тези млади хора, като ги характеризирах: “Те не знаят какъв ден е 3 март, но отлично знаят кой е последният модел GSM апарати на марката Х, както и всичките им спецификации. Те не желаят да четат — мързи ги. Те слушат само музиката, в чийто стил са си въобразили че са и вярват искрено в идеята, че това за тях трябва да е единствената музика. Те са шумни, говорят високо, крещят, блъскат се и въобще се държат на обществени места така, сякаш са в училищния коридор или в гората. Нямат уважение. Не гледат филми, в които няма престрелки, кръв и спец ефекти. Те пушат, вярват, че да правят секс към момента е тяхната основна цел (особено до 16-17-годишна възраст), прегръщат радушно шаблони на западната комерсиална поп култура (или пък си мислят, че се числят към групи, които отричат въпросната култура, а всъщност са нейно поредно превъплъщение под наслов „алтернативно”, „ъндърграунд” или нещо подобно, което обаче, видите ли, не е „комерс”), вярват, че са достатъчно големи за да трябва да пият алкохол, при това го правят порядъчно, и пр.” Както се вижда аз съм изредил множество конкретни симптоми, които сами по себе си не нещо лошо, но когато са единственото присъстващо в съзнанието на един млад човек са признак за някаква пустота. Тук няма и помен от генерализация или адресиране до някаква маса. Ако Vira по някакъв непонятен за мен начин чувства своите или други деца обвързани с това иначе доста тясно насочено определение, тогава проблема е в асоциацията, която тя прави, а не в мен и това, което аз констатирам. Защото аз никъде не говоря за всички тинейджъри, никъде не твърдя, че говоря за някаква хомогенна маса от обществото. Аз изреждам характеристиките на НЯКОИ хора, които принадлежат според мен към тази ощетена група и ги определям с горните характеристики. КОЕТО е съвсем различно от това, което ми се приписва.
Трето: Промяната, критикуват ме, нямало да дойде отвън. А аз за какво говоря, м*мка му??? “Проблемът при младите хора е преди всичко културен и възпитателен, не образователен. За да се осъществи това възпитаване в културна съпричастност, да се събуди любовта към книгата и изкуството, е необходимо такава любов, такъв глад да има на първо време у родителите. Трябва да се отделя време за четене на малкото дете от най-ранната подходяща възраст. То трябва да бъде облъчено изцяло с идеята за ценността на културата и знанието. Трябва да му се покаже чудният свят, разкриван от белите и черни редове.” нали през цялото време идеята ми е че става дума за възпитателен въпрос, следователно въпрос, чиято грижа е в ръцете на родителите!?!?!!! КЪДЕ по дяволите Vira видя аз да изтъквам друго като базисен приоритет?!? Наистина ми е интересно КЪДЕ.
Четвърто: Ха! Ама че нахалство… А родителите могат да обвиняват учителите, след като не са учители!? Обясних какво е Argumentum ad hominem. Vira обаче май мисли за логиката като за математика, и въобще не се сепна от това, че самата тя подхожда по един демагогски начин към моите тези, като ги отхвърля само на база на това, че не съм родител. АЛО, къде се намирате? Вие слушайте и коментирайте аз какво казвам и обосновете някаква смислена и ясна позиция за това къде греша и защо не е така, пък тогава идвайте да ме обвинявате и да търсете сметка какъв съм и какъв не съм.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Vira очевидно вижда в написаното от мен това, което и се ще, а не това, което пише. И придава диаметрално противоположен смисъл на тезите ми, като ги конфронтира със собствените ми твърдения, но изказани с нейни думи. Да би прочела бавно и аналитично казаното от мен, нямаше да идва и да коментира личността ми. Дискусия се води не с лични нападки, а с логични аргументи. Това обаче ЯВНО не й изнася. Виждам обаче, че това не й пречи да ме коментира на други места. Браво Vira! Чудесен пример си, от мен да го знаеш.
@all
Нямам нищо против дискусията да продължи тук, стига тя да е полезна и градивна.
Аз няма да взема отношение във вашия спор, но това не значи, че нямам собствено мнение.
Принципно не обичам обощенията, не обичам да ме сравняват и да се опитват да ме слагат в рамки. И децата ми са такива. Смятам, че всяко обощаване е излишно поради многото съществуващи изключения.
Затова – бъдете мои гости – спорете, дискутирайте, но не подминавайте добрия тон.
Аз, от своя страна, я прекратявам. Както казах и на Stalik – коментарите ми с него и за него приключват окончателно.
Благодаря ти за търпението, Дачи. Благодаря и на теб, Vladi, за подкрепата.
@LeeAnn: Ни най-малко нямам намерение да продължавам спор тук. Не е мястото най-малко, нито пък е коректно спрямо теб и твоят блог. Просто счетох за необходимо след като името ми се коментира тук, ей така, за цвят, да пусна и аз няколко уточнения за това какво съм казвал и какво не съм – да не вземат хората да се заблудят…
Иначе виждам, че в известна степен засягаш проблемите, които и аз съм засегнал в една или в друга степен, пряко или косвено, във вече споменатия от любезни мои почитатели пост в блога ми. Коментара ти по темата е чудесен. Поздрави!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Децата и телевизията
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Децата и парите
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Човешките ни граници