Нашият блог е моята крепост

Нашият блог е моята крепост. Всъщност думата „крепост” не е най-точната, защото тук може да влезе всеки, да ни остави нещо от себе си и да си тръгне. Може и да не си тръгва. Може да намине отново, може и никога повече да не пристъпи прага ни. Всеки е добре дошъл и всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае.

Да, „крепост” не е най-подходящата дума. Това е моето място за бягство от реалността. Не точно бягство… По-скоро начин за спасение. Място, където мога да пиша. Писането само по себе си е вид спасение. Сядайки пред празния екран, имам време да премисля отново това, което ме е развълнувало, подразнило, впечатлило, разстроило, заинтригувало. Имам време да го филтрирам и да преценя дали си заслужава да бъде част от емоциите ми. Пишейки, преживявам отново. Някои неща не заслужават да бъдат преживени втори път. Много статии останаха недовършени и още повече останаха незапочнати…

Незапочнати останаха статиите, за които се питах „И какво, като го напиша? Кой би се усмихнал на подобно нещо?” и си отговарях: „Никой не би се усмихнал. Това е грозна част от живота на всички хора и няма смисъл в 5-те си свободни минути, които са решили да отделят на теб да четат отново за нещата, от които искат да се отърсят!”

Недовършени останаха статиите, чието писане и прочитане не би променило (почти) нищо… Въпреки това, някои от тях видяха „бял свят” – това са почти всички статии, публикувани в „Абсурдизми” – статии за подробности от ежедневието, от което всички искаме да избягаме поне за малко, но касаят неща, които трябва да помним, за да не губим връзка с реалността.

Да, блогът ни е своебразен начин за бягство и спасение. В него крия нещата, които искам да преживея отново, които искам да си спомня след време и към които бих се връщала с радост пак, и пак.

Първият пост преди една година не случайно бе усмихнат. Тогава си обещах да пиша само за красиви неща. Не знам дали успях, но това не ми пречи, да си го обещая пак 🙂