Преди известно време, поради моето добре известно любопитство и нетърпение, Ийори препоръча да прочета “Момо” на Михаил Енде /по мое мнение, по-известен с “Приказка без край”/. Прочетох “Момо”, но преди да я довърша, взех, че обещах на Еличка да ви я разкажа, като я свърша. Свърших я и сега, ща не ща – ще разказвам.
Честно казано, подходих към книгата с известна предубеденост, защото очаквах да намеря в нея нещо, което да ме научи да бъда по-търпелива. Е, вътре няма такова нещо. 😉 Или поне аз не го открих, а го търсих досто упорито. /Ийори!!! Какво общо има Момо с моето нетърпение?!?!/
Но, от друга страна, книгата е написана така, че ако не си търпелив по природа има опасност да те изнерви – толкова бавно се случват нещата в нея. На моменти почти няма действие, няма и дълги описания, което пък ме кара да се чудя и мая как г-н Енде е успял да напълни 280 стр. Ако аз трябва да преразкажа всичко подробно – 50 ще са ми пре-достатъчни. Но това придава един особен чар на книгата. Написана е с детски думи, без сложни и завързани изрази, без досадни описания, епитетите често се повтарят. Само да не останете с впечатлението, че книгата не ми е харесала?! Казвам само, че се чете малко бавно, но пък за сметка на това не губиш нишката. 😉
Всъщност книгата ми хареса. Разбрах го, когато затворих и последната страничка. Хареса ми това, че гледната точка на автора по отношение на важните неща в живота съвпада с моята собствена. А именно: важните неща – това са дребните неща от ежедневието, които те карат да се чувстваш жив. Полезен… Щастлив… Доволен… Това са миговете с приятелите, прекарани около огън/маса или просто в сладки приказки по телефона. Това е сутрешната усмивка. Това е прегръдката за “лека нощ”…
В книгата се разказва за това как ежедневието ни повлича и улисва и се самозалъгваме, че ще има време някога за нещо ново и различно. А такова време няма, освен ако не си го откраднеш сам от себе си и за себе си, за да го споделиш с любимите хора.
Това, което ми хареса в книгата е, че има някакво вълшебство. Витае някакси наоколо и неусетно те кара да мечтаеш. Но не е силно и всеобхватно, а по-скоро те кара да търсиш вълшебника в себе си.
Това, което не ми хареса обаче е, че в книгата почти не се говори за обич. За привързаност – малко – от време на време, въпреки, че на тезата за привързаността е построена цялата история. В цялата книга само на две или три места героите се прегръщат. Това е малко. Изключително малко. Как да повярвам във вълшебството, като дори прегръдките липсват?! Без обич и прегръдки, вълшебството загива. Обичта го храни, прегръдките го разпространяват.
И все пак книгата не е лоша. Особена е, но в никакъв случай не е лоша. Може би след време /като порастна ;)/ и я прочета отново, ще намеря нещо, което сега съм пропуснала.
А може би вие ще го откриете преди мен…
мисля, че това е книга за любовта 🙂
ти я наричаш обич. то е същото 🙂
привързаност…привързаността е друга тема 🙂
писала съм за тази книга в блога си. search-ни в него ако искаш да разбереш какво съм писала 🙂
то не е задължително да има описани прегръдки за да разбереш, че става дума за любов, мисля аз 🙂
@lyd
О, да, права си, разбира се, че няма нужда да има описани прегръдки, за да ги усетиш.
Но все пак това е детска книжка. А Момо през повечето време е сам сама, а през половината време, в което е сама – е изгубена. Това е тъжно. Малко повече прегръдки щяха да дойдат добре на читателя 😉
… според мен, де…
lyd е писала за книгата тук.
Който се чуди за какво иде реч, малко цитати от книгата:
http://www.generationterrorists.com/quotes/momo.html
(на английски)
@ЛА как беше името на улицата, по която трябва да вървиш бавно за да се придвижваш бързо? Улица Никъде ли беше? Забравил съм. Или беше улица Никога, къща Никъде…
Улица Никога, Къща Никъде …
Чела съм “Момо” като дете и страшно ми беше харесала. И ми се струваше, че стават страшно много неща, особено когато времето беше спряло. Цветята-часове много ме бяха впечатлили.
Защо се учудваш, че Момо е сама? Не сме ли всички сами в живота? Щом едно дете може да бъде само и да е добре, то няма да се страхува толкова от самотата, която наближава с идването на самостоятелността.
Хубава книга, мерси, че ми напомни за нея. Къде ли остана в библиотеката?
Не знам, Итилиен, самотното е да си сам… тъжно е… Но пък да си сам е различно от това да си самотен. И всъщност Момо е просто сама, а не самотна, това е хубавото 🙂
Може би това е нещо, с което не съм свикнала и ме плаши. Макар, че понякога искам да затворя вратата и да остана сама, за да си събера мислите в главата или пък – да се отърва от тях, но знам, че като отворя вратата няма да съм сама.
Мисълта, че може да няма никой зад врата май ме ужасява…
Мдам.. LeeAnn, личи че си чела книгата, но пак си бързала.
“/Ийори!!! Какво общо има Момо с моето нетърпение?!?!/”
Ако Ийори позволи, аз ще отговоря.
Както всички знаем LeeAnn е нетърпелива, не малко, а много нетърпелива. Не вярвам някой да успее да каже дори 20 думи, без тя да го прекъсне (поне веднъж). Не го прави от лошо поведение или намерение, просто си е нетърпелива.
Момо е пълна противоположност, безкрайно търпелива и спокойна, с което успява да помогне на всички. Именно търпението я прави това, което е. А кой не иска да помогне на останалите? LeeAnn?!? Ти ли?!?!
Сега за книгата няколко думи. Страхотна е! Чете се много бавно, защото всяка дума е точно на място и носи смисъла на десет. Книга за щастието, което човек намира в обикновените неща. Книга за любовта, която се чете в очите на Момо, докато гледа как децата безгрижни си играят в театъра. Нали точно любовта кара Момо да помага на хората.
Еее, Еличка, това е удар под кръста 😉 Не знаеш дали прекъсвам хората, докато ми говорят, защото никога досега не сме разговаряли всъщност.
А че книгата е хубава – спор няма!
Да, така е. Но не съм ли права?
Не винаги е нужно да си говорил с някой, за да знаеш какво да очакваш от него. А може би съм те преценила грешно???
Еличка, не може да се каже еднозначно. Зависи от темата на разговора.
Ок, виновна! Но като се видим (някой ден) и ще ти го напомня (ако си нетърпелива;)
Хе-хе, това звучи като: “ЛиАн спечели битката, но не и войната” 😀 😀 😀
Напомни ми го 😉 – ще ти бъда благодарна 🙂
Не, идеята беше “Невинна до доказване на противното”
ОК, приема се!
да си сам е тъжно за едни и прекрасно за други. в “искрено и лично” от 21 януари писах точно за това 🙂 познавам и други като мен 🙂