Писмо в бутилка

…/в съвременен вариант/

От край време хората са търсели начин да общуват помежду си. И ако е било невъзможно да го направят лично – очи в очи – са намирали друг начин.

Някои от тях за изпращали вестоносец да препуска дни и нощи, за да занесе едно “Обичам те” на някой друг.

Други пък, най-самотните, предполагам, са оставяли съдбата на душата си в ръцете на морето. Изливали са тъгата и стремленията от сърцето си върху лист пергамент, който са затваряли в бутилка и са я запращали в морето, с желанието то да погълне мъката им и тя да не се връща повече при тях и с надеждата, че приказните морски същества ще изхвърлят бутилката в краката на верния човек… Това звучи като преразказ на сантиментален романтичен филм, нали?

След това се появили поздравителните картички, които имаха свойството да превръщат пощенските ни кутии във водопад от усмивки при най-малкия повод. Но сега и те са вече екзотика. Познавам само един човек, който продължава да изпраща картички и съм й искрено благодарна, че разнообразява съдържанието на пощенската ми кутия поне два пъти в годината. Звучи някак далечно, нали?

Сега сме свикнали добрите вести да идват бързо, а лошите – още по-бързо и дори не осъзнаваме, че общуването ни с хората се е превърнало в най-обикновена комуникация. Поддържаме връзка само с тези, които имат ICQ, Skype, някакъв вид Messenger или в краен случай мобилен телефон. За някои черпим информация от блогове и форуми, за други – вече отдавна не знаем нищо… Новите ни приятели нямат гласове и лица /снимката не е лице(!)/, а имат само nick-ове и номера.

Дори е-mail-а вече е отживелица. Той си остана запазено средство за комуникация с клиенти и партньори. Дори личните ни мейл кутии са пълни със служебна и/или “полезна” информация.

Затова напоследък, като получа е-mail с лично послание в него, се чувствам като да съм била избрана да намеря писмо в бутилка…