Полет № 2 – равносметка

гр. Сопот, 11 ноември 2006 г.

Пътят до старта: коктейл от емоции.
При всеки човек – различни, но всеки път – едни и същи.
Торбата със свободата тежи към 20 кг. Ако вътре нямаше крило и сбруя, а камъни и тухли – нямаше да мога да помръдна с нея по баира. Но щом е за летене…

На самия старт: както обикновено – всичко си имам, знам къде е, какво се прави с него, но ръцете ми окъсяват и не стигат до коланите, главата ми пораства и не влиза в каската, ушите – и те… Съпругът ми и инструктор /Румен/ ме приготвиха за излитане. Румен имаше грижата да ми приготви крилото, да ме провери, огледа и да ме излети. Благодаря ти, Румене, за напътствията и воденето!!!

Излитането: на усет и интуиция. Това си има и добри, и лоши страни. Румен каза: “Тръгни сега… РЯЗКО” и това е последното, което помня. Преди това ми каза като тръгна да го гледам, но аз забравих. Сетих се чак във въздуха.
Грешката: Бързо седнах в сбруята. Това не доведе до проблеми, поради добрата поддръжка и навреме приложеното управление /на усет/. Ако нямаше поддръжка, щях да си падна на бекпротектора и да направя фалстарт. Знаех го. Бях готова.
Въпреки, че не помня инструкциите при самото излитане, без инструктор не искам да излитам. Чух го, че каза “Не сядай”, но аз вече прилагах управления и виждах, че излитам и няма да падна. Късметът компенсира грешката, но не я оправдава.

Полетът: Времето беше прекрасно за по-опитните пилоти – термично, и то стабилно термично. Набирах височина без усилия и въпреки съпротивата си. Аз завивам, за да снишавам, а то ме вдига. По едно време си летях само направо и с мно-о-ого плавни завои, за да не ме вдига и изобщо не губех височина. Бър. Готино, ама страшничко за втори полет. Аз исках да снишавам, а не ми стигаше силата. Крилото ми тежеше повече от миналия път /а беше точно същото/, но това вероятно е субективно усещане или се дължи на по-силния вятър. Още не мога да преценя. Над склона беше друсливо, над поляната беше супер. Снишавах много бавно и даже мога да кажа: трудно.

Разговорът на Разума със Страха се състоя, неизбежен е, но Разумът отново надделя.

Кацането: мотах се из въздуха достатъчно дълго и хич не ми сe кацаше, ама Ники ме привика 😉 Долу взе да става духливо. Като заходих за кацане /Ники Йотов ме водеше, естествено – без водене не кацам! ;)/, усетих, че ме духа и люлее на където си иска. Докато се опитвах да стабилизирам крилото, загубих време. Отстрани е изглеждало като че ли дърпам управленията рязко и неуправляемо, на където ми скимне, а не беше така!
Грешката: Късно тръгнах да излизам от сбруята и то точно когато най-много друсаше. Не успях да излезна навреме, нито пък да излезна достатъчно и кацнах твърдо.

Изводи:
1. Твърдото кацане е гадно!
2. Ако ще летите с чужда сбруя, прогонете я предварително. Тази беше прекалено легнала. Разбрах го при излитането. Това ми попречи да излезна лесно при кацането. Само късметът ме спаси от счупена ръка или крак.

…
“Летенето е танц!” Това обича да казва пилотът-философ Ники-Скайномад-Йотов.

Да, Ники, и двата ми самостоятелни полета бяха танц, но ако първият беше валс, вторият си беше ЧаЧаЧа!!! 😉 😉 😉