Имаме си близък приятел, Пламен се казва /Здрасти, Пламене 😉 /, който по времето, по което се развива случката, някъде съвсем в края на миналия век, караше шкода. И то не каква да е, а Skoda 120L. И то не каква да е, а зелена. Не, че зеленото му помагаше особено … 😉 Караше си шкодата, нямаше си джи-ес-ем… Тогава никой от нас си нямаше…
Пътувахме си доста насам-натам в онези години. И беше прекрасно. Един от любимите ни маршрути беше София – Козлодуй – София. И в този ден се прибирахме приблизително от тази посока… По-точно: от Белоградчик.
…
Та, шкодата, както вече казах, беше зелена. И това беше единственото предвидимо и постоянно нещо в нейното поведение – каквото и да ставаше, тя си оставаше зелена! За разлика от собственика й, който менеше всички цветове на дъгата, когато нещо станеше с колата. А то ставаше честичко. Обикновено загряваше, но това не беше проблем – просто цялото пространство зад двете предни седалки беше пълно с шишета с вода и това количество, обикновено беше достатъчно, за да се измине разстоянието София – Козлодуй…, примерно. В Козлодуй също живеят хора, имат и чешми, така че – наливаш няколко кубика вода и потегляш обратно. От време на време, нещо се случваше с ремъка. С кой ремък, ей богу, не помня, но важното е, че собственикът разполагаше с такъв и си го носеше със себе си. Но, това не е всичко. Като резервна част в колата имаше чукче и наковалня, накладки, както и всякакви други “екстри”, гарантиращи пристигане там, за където си тръгнал. При това – днес!
По онова време – без мобилни телефони, без достатъчно пари, без свестна пътна помощ, обикновено пътувахме по две коли в комплект, за да си помагаме…
И в този ден беше така. Карахме след шкодата през целия път от Белоградчик, почти до София. Спирахме редовно, за да сипват вода на Шкодата, като се движехме далеч под възможностите на колата, с която разполагахме в момента, за да сме на помощ на приятел, ако се наложи.
Така, криво-ляво, стигнахме до магистралата. Спряхме след последния тунел в посока София за последно уточнение и уговорка. Разбрахме се, че вече сме близо, шкодата се държи добре и няма какво толкова да й се случи, освен това изброихме отново на глас вероятните повреди и наличните резервни части и си казахме “чао, засега”, като ние потеглихме първи, да се порадваме на магистралата, като поглеждахме огледалата от време на време.
По едно време, обаче, не щеш ли … шкодата изчезна… Няма я! Ами сега? Явно са спрели, но защо? И как да разберем какво става? Това е магистрала, не можеш да обърнеш и да се върнеш. Единственото възможно нещо е да спреш в аварийното платно и да чакаш… А, ако евентуално имаш бинокъл, може и да видиш къде са…
Спряхме в аварийното и извадихме бинокъла. Както извадихме бинокъла, така от прелитащите коли, хората започнаха да се смеят, да надуват клаксони и да ни правят одобрителни жестове “TRUMBS UP”. Защо ли? Изведнъж и съпругът ми започна да се смее с глас…
И сега си представете, че си карате по магистралата и виждате спряла в аварийното платно една шкода. Един мъж човърка нещо в нея, а една жена държи лист хартия в ръце, високо вдигнати над главата си – нещо като табела, със зов за помощ, може би, на него. Но, не точно зов за помощ, защото жената стои с гръб към движението и приближаващите ги коли не могат да прочетат надписа…
Вероятно всички са решили, че горката женица се е ошашавила от стреса и не знае на къде да гледа и сигурно са я оплаквали около километър-два, докато не са видели друга спряла кола в аварийното… И мъж… С бинокъл в ръце, който се опитва да прочете надписа на табелата! А надписът гласеше “Ремък”!
Или с други думи: “Всичко е под контрол, не се връщайте, идваме!”
…
Ех, че весели времена бяха…
Днес наистина е весел ден, а историята е много забавна!
И на мен ми допадна, посмях се от сърце:)
@elichka
Добре дошла! Вече мислех, че спиш зимен сън. Къде се загуби?
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Смехът
Xaxa. E ne, kolabirah prosto:) Kakvi shemi sa bili pri vas… mani. Tabeli, binokli… dialozi ot razstoqnie:) Strahotna istoriika, i az se posmqh ot surce.
@Vef
Така си беше… Не е лесно без мобилни телефони и хубави коли 😉
LeeAnn, сега ти прочетох пост-а за мен;) Ха-ха, 2 месеца ми трябваха.
Аз потъвам в работа от време на време… Но винаги съм тук за интересни теми:)
Добро утро, скъпа 😉 как спа?
хахахах
автентично звучиш… точно като за “смях до сълзи” 😉
Недей да хапеш сега:р
Прочете ли Момо, защо се мотаеш? Сега аз малко да те позакачам:)
Аз да се мотая? Няма такова нещо. Просто следвам инструкциите – ти каза: “По една глава на ден!”, помниш ли? 😉
Хм…, хитруша си ти!
Не повече от една на ден, но всеки ден 🙂
Хайде, че аз ще забравя за какво се разказва и после … трябва да ми я разказваш
мм хитруша, я… Ти какво си помисли? 😉 😉 😉
Ще я разкажа за всички, ако трябва, бъди спокойна 😉
Ако трябва?!?! Разбира се, че трябва:)
Стига това да не забави писането на принцесешката приказка ОБАЧЕ
Еехе-хе-хе, добре, добре. Ще разкажа “Момо” като я приключа. Ама накратко, с мой си думи.
Нищо не може да забави принцесешката приказка, бъди спокойна. 😉
Само внимавай Момо да не се превърне в облаче, докато разказваш 🙂
Ура! Принцесешката приказка продължава!
Разбира се, че продължава!
Аз карам 105L и досега никога не ми е правила въртели по време на път (колата е на 28 г. и още е в движение)!
grujo,
о, аз разказвам тази случка с умиление, дано не си се засегнал.
Предполагам, че добре се грижиш за колата си, щом още ти служи 🙂 и така трябва 🙂
😀 😀 😀
Тук просто няма какво да се каже!
Хахаха, забавна история 🙂
Да, :), една от любимите ми 🙂
Е не – с тези истории, няма начин ще изчета блога до край, няма по-добър начин от лечение на лошо настроение:)))
Заповядай, Deni, бъди наш гост 🙂