Има дни, в които срещаш себе си.
Случайно (дали?) или просто в края на едно търсене. Но се случва.
Сядаш и започваш да говориш. Не, започваш да слушаш.
По-точно, едната част от теб говори, другата – слуша. Или поне се опитва.
Полагаш усилия да участваш в разговора, но освен да кимаш, няма какво друго да направиш.
Човекът до теб използва твоите мисли, твоите думи, твоите словосъчетания и разсъждения.
Говори и не спира. Слушаш ли го?
Какво значение има, след като знаеш точно какво ще каже!
Кимаш и се чудиш възможно ли е някой друг да говори с твоята душа.
Стряскащо е. Само в началото. Колкото повече слушаш, толкова повече харесваш, това, което чуваш. Повече харесваш себе си.
Е, събеседникът ти вероятно вече се чуди защо само кимаш, къде си се отвял и слушаш ли го изобщо, но когато разбере какво пречистване ти е донесъл – ще ти го прости.
Срещнах такъв човек. Неотдавна. Неслучайно. Неочаквано.
Естествено човекът е жена. Също като мен. Слушах я и се оглеждах в нея. Прецених себе си от позицията на страничен наблюдател. Преосмислих постъпките си. Прецених изводите си.
Доволна съм.
Усещането е малко странно – като за нещо счупено, което някой е залепил, като за нещо разпиляно, което някой е събрал, като намиране на нещо, което не си търсил…
Благодаря ти, огледалце!
ЧНГ 🙂
И аз установих, че хората са много добро огледало.
И още установих, че за да добиеш най-добра представа за себе си, трябва да застанеш с човек, когото познаваш много добре пред огледалото и тогава се опознаваш още повече.
Много хубаво казано. Наистина повечето хора са като криви огледала и е рядко удоволствие, когато срещнеш такива, които отразяват нормално.
… И съмненията изчезват, когато чуеш мнението на огледалцето. И си абсолютно сигурен, че решението, което вземаш с негова помощ, е най-правилното. И се чудиш – това различното, което си забелязал в него, дали пък и ти го нямаш, и просто не си го видял досега. И ти се иска да продължиш да се оглеждаш в него. Току-виж си открил неподозирани неща за себе си.
Прекрасно е да си имаш огледалце!
брех, тия гласове в главата ти 🙂 … айде, после да ми твърдят, че счупено огледало носело нещастие 🙂
🙂 аз винаги съм твърдяла, че светът е нашето огледало, но то е по-глобално и цялостно.
Огледалцето е съвсем-съвсем конкретно 🙂
Деничеро, откъде пък го измисли, че е счупено?
ами, от последните изречения – “усещането е като за нещо счупено …”, та реших да се хвърля с рогите напред 😀
Деничеро: ааа, ясно 🙂 Не бях направила такава асоциация и затова не те разбрах 🙂
Чак сега ли откриваш себеосъзнаването хД
@Петър: Не, разбира се 😉