Парапланеризъм: Фигури във въздуха

Както обича да казва един скъп на сърцето ми човек “Фигури се получават, когато пречиш на крилото да си лети!” Да, така е! Не бива да се пречи на крилото да лети. Но… в човешката ни природа е заложено да правим това, което не бива… А и е много важно КОЙ точно пречи на крилото да лети, разбирай: кой точно прави фигурите. Защото, ако аз преча на крилото – това е самоубийство или даже убийство, не знам…
Но ако Емо пречи на крилото да лети и аз също съм закачена за това крило… Това е …. Ихааа, уау… УАУ… Това е нещо, за чието описание търся думи вече десетина дни и не съм сигурна, че съм ги намерила…
… … …
В този ден времето се държеше така, като че ли го дразним с нещо и това ще е последния полет, който ще позволи да бъде направен. Чувствах се както обикновено… – развълнувана и засрамено омотана в колани и карабинери… Нищо ново…

Бързичко се приготвихме за излитане и излетяхме… Наместих се в сбруята, поздравих простора и поехме напред. Заради вятъра трябваше да се махнем колкото се може по-бързо от склона, за да не ни запрати в него… Пробивахме някак си напред с помощта на тримерите. Трудно или лесно – не мога да преценя, но все пак пробивахме. Емо не ми даваше много-много да се въртя, защото с изместването на тежестта на тялото си от центъра на системата пасажер-пилот-крило му пречех да управлява и да пробива… Успокоих си, центрирах се и се отпуснах… По-отпусната никога не съм била… Зяпах наляво, надясно и не мислех за нищо конкретно. Просто гледах да стоя мирно… Даже и краката не си мърдах… Доставя ми удоволствие да изправям крака и да си пълня крачолите с вятър… Но сега дори това не правех, а стоях мирно и си мислех, че това е най-добрата възможна релаксация на света… Летиш си, гледаш си, друг е отговорен и се грижи за теб… Даже отпуснах ръце в креслото… Толкова спокойно си летяхме, че можех да заспя… Досега не съм заспивала във въздуха, но съм сигурна, че ще ми хареса…

И изведнъж…

Изведнъж Емо рязко зави на дясно, чух как мускулите му се напрягат и усетих как тялото му се наклони… И аз се наклоних, инстинктивно, за да му помогна. Помислих си, че най-вероятно е напипал термика, в която трябва бързо да се мушнем, за да не я изпуснем. Точно успях да застана плътно в дясно и в ушите си чух командата на Емо “Ляво!”. Ок, ляво – ляво… Докато се накланях на ляво се чудех що за странна термика е това. Още не сме направили 90 градуса завой на дясно и вече трябва да обръщаме посоката… Нямах много време за чудене, защото в ушите си чух “Дясно” и побързах да изпълня командата. Тогава вече си помислих “Оле-ле, това не е термика, не е…., не е-е-ееее …”

От този момент нататък продължавах да чувам само командите на Емо “ляво” – “дясно”, но изпълнението им ставаше все по трудно…

Усетих как крилото се засилва…

Усетих как залепвам за сбруята и каската ми натежава и при команда за промяна на посоката, в която да тежа на крилото, с мъка си премествах първо главата, а после се опитвах да преместя и тялото и … аха да успея и идваше команда за смяна на посоката…

Имах чувството, че краката ми олекват, защото от време на време ги виждах над главата си…

Не затварях очи, сигурна съм, защото виждах крилото ни под нас, на фона на блоковете на Сопот…

Усещах как крилото се засилва все повече и повече… То остава като център на окръжност, вървите са радиуса й, а телата ни описват дъга от нея… Все по-голяма и по-голяма… и винаги сякаш гонейки центъра й, който шари между небето и земята…

В началото на дъгата въздухът започва да пълни дробовете ми и като стигнем средата й, която е най-високата точка – започва да излиза от тях… Силно и неудържимо…
Пищях ли?… не знам… Емо знае… Но доколкото се познавам… вероятно … доста…

Усещането е неповторимо – хем крилото ти е под теб и ти прелиташ над него, хем си тежиш здраво в сбруята…
Спомням си, че в един момент, чувайки команда “ляво” ми се прииска да попитам “Къде е ляво?”, защото посоките взеха да се сливат и объркват и наистина не знаех къде е ляво… Усещах къде е долу. Долу е там, където ти тежи дупето, нищо че то понякога сочи към облаците ;-)… Знам също, че по принцип ляво е там, където е сърцето, но в този момент сърцето ми туптеше дори във връхчетата на миглите ми, така че ляво просто нямаше…

Усетих, че краката ми вече не отиват на ляво или дясно, а право нагоре и си казах “Край, това вече ще е лупинг” и неволно затворих очи…

Да, съжалявам, затворих очи и не разбрах дали направихме лупинг! Но не ми се вярва да сме… Не исках да затварям очи, но ги затворих… Те сами се затвориха… Само за една секунда… Или може би за три… Не знам… Помислих си, че предпочитам да съм с лице, успоредно на земята и да виждам крилото под себе си, отколкото с гръб, успореден на земята и да виждам краката си в облаците… Затворих очи… То беше по-скоро като бавно примигване…

Когато ги отворих, видях нещо зелено…

Емо беше извадил крилото от уинговърите и го беше вкарал в спирала…
Спирала или SAT, не знам, но виждах, че лежа с лице към земята, въртя се хем към нея, хем около крилото, хем си тежа в сбруята и усещам седалката под мен. Емо хем би трябвало да е с лице към земята и практически да лежи върху мен, хем го няма… май… Впих очи в борчетата под мен и не успях да ги отместя, за да потърся крилото… Усещах Емо, вярно само по излъчваната сила, но си помислих, че щом той е там, значи и крилото е някъде наоколо…

След малко излезнахме и от спиралата… май…
От въртене в термика, колкото и широка да е тя, ми се завива свят и ми прилошава… От уинговъри и спирали – не!!! Това е така, защото мозъкът получава накуп толкова много и толкова разнородни сигнали, усещания, трепети и информация за обработка, че няма да се учудя, ако изключва от употреба вестибуларния апарат… защото той и без това не ти трябва – нито знаеш къде си, нито има значение…

При излизане от фигурите се чувствах щастлива, превъзбудена и лека. Когато крилото застане в нормалното си положение, имаш чувството, че не си вързан с колани и нямаш сбруя, защото претоварването е изчезнало и си лек като перце…

Следващата команда, която си спомням беше “Успокой се, защото след малко трябва да кацаме!” А! Изненада! Ха! Ха-ха! Успокой се, ако можеш…

И пак ли кацане? Не искам да кацам… Последва бърз и кратък спор по фундаменталния въпрос “как ще кацаме – прави или на дупе”… Бях омаломощена и Емо спечели…

Приближавахме поляната и тъй като Емо каза “Успокой се!”, очаквах няколко плавни и спокойни завоя над нея и около нея, за да снишим и заходим за кацане… Но не! Защо ни е да правим плавни завои, като можем да снишим със спирала!?!?

Е, сега вече пищях… (на земята се е чувало и ми казаха…)
…
Да, Венко, прав си! Фигури се получават като пречиш на крилото да лети!
Но пък Емо му пречи незабравимо!!!!!!!