Най-страшен е самият страх!

Много хора си мислят, че всичко екстремно е пристрастяващо! (Виж коментар № 3: “LeeAnn, всичко екстремно е пристрастяващо 🙂 Опитай нещо друго и ще установиш ефекта.”)

Само, че няма нищо подобно! Екстремното само по себе си не е нищо друго, освен чувство. Но при всеки човек това чувство е различно. Ако всичко екстремно беше пристрастяващо, то всички софиянци щяха да са пристрастени към возене в маршрутки в пиков час… Май не забелязвам такива нагласи 😉 …

Проверката в речника за “extreme” показва като значение “необикновен, извънреден, прекален”.
Това означава, че думата екстремен може с еднакъв успех да се приложи като прилагателно едновременно към думи като “страх” и “удоволствие”. И точно от тук идва разликата във възприятието и грешната нагласа на хората. За повечето хора всичко екстремно е … просто екстремно и толкова. За мен летенето е екстремно удоволствие, а скачането от ръба на скала в нищото е екстремен страх.
Съвсем наскоро, в рамките на два дни, имах възможността да “опитам” и други екстремни “неща”, освен летенето.

От сега бързам да кажа, че си прекарахме страхотно, организаторите от X-club се бяха погрижили всичко да е наред и нищо да не ни липсва, както и никой да не пострада, естествено. И въпреки, че тепърва ще говоря главно за страх, искрено препоръчвам X-club на всички, които искат да избягат от действителността, макар и само за малко.

За два дни опитахме наистина от почти всичко, по малко, като за начинаещи: рафтинг, пейнтбол, скално катерене, спускане тип “тролей”, спускане на рапел.

Рафтинг – разходка с лодка. Рафтингът беше за начинаещи и мина повече като разходка с лодка, отколкото като екстремно преживяване. Но би могло да бъде, ако имаше повече вода в реката. Целта беше да видим какво е и да се запалим. Някои наистина се запалиха, но аз не бих заменила летенето за рафтинг.

Пейнтбол: забавно, ама и боли. Маскировъчни гащеризони, пушки с желатинови топчета боя и маски, разбира се – това са средствата. Целта е … да вземеш знамето, примерно… Тактиката – всеки отбор си я определя сам… Убиха ме позорно, веднага щом си подадох носа от храстите… В тази игра ставам само за снайперист.

Скално катерене: Както споменах – за начинаещи. Бяха ни избрали една приятно отвесна скала, изкачването по която е по-лесно от слизането. Отново си завързан и те осигурява човек. Слизането обратно ми хареса – отпускаш се в седалката и само с приплъзване докосваш скалата с върха на пръстите на краката си, колкото да не се люлееш настрани, а човекът долу с рапел отпуска въжето по малко. Така се спускат командосите по филмите… Ние едва ли изглеждахме точно така, макар че някои от нас дадоха най-доброто от себе си 😉 …

Спускане на рапел: въжето се спуска отвесно надолу, като след първия метър и половина няма и скала до теб даже, а висиш в пропастта и се спускаш надолу като по филмите. Рапелът е машинката, с която регулираш скоростта на спускане. Не се спуснах. Беше ме страх, а толкова много страх /след спускането тип “тролей”/ за един ден щеше да ми дойде в повечко.

Спускане тип “тролей” – между две скали е опънато въже, закачат те за кръста и бедрата в седалка и с макара за въжето. Осигуряват те с друго въже, но на практика няма къде да се държиш и не знаеш какво да правиш с ръцете си. Заставаш на ръба, на не повече от 15 м висока скала и трябва да скочиш. Финалът е на около 2 метра над земята и на не повече от 40-50 м след старта. Ужасно страшно! Доста време седях и гледах отгоре и се опитвах да преценя какво ще е чувството. И не можех да се отърва от чувството, че чувството ще е “падане”.

И тъй като аз съм запалена по летенето, всички се опитваха да сравняват това, което ни се случва там с летенето. Даже и тези, които никога не са летяли ме убеждаваха как не ме е страх с думите “Ти нали летиш!?” Ми да! Летя! ЛЕТЯ!!! А не скачам в пропасти!

Е, накрая скочих! Или по-точно седнах на ръба и си изтътрих дупето напред, докато увисна и се спусна. Със затворени очи и ужасена физиономия, разбира се, като през цялото време виках “Искам си парапланерите!”. Проблемът не е в сигурността /нито за миг не съм се съмнявала в сигурността!/ или в самото возене. Проблемът е в глава ти – да решиш да скочиш. За мен поне няма значение дали пропастта отдолу е 5, 50 или 500 м. Когато летя съм на поне 1000 м над терена! Не е проблемът във височината, а в чувството, че ще падам. На мен ми харесва да летя, не да падам. Когато излиташ, отделянето от земята е в посока нагоре и веднага усещаш сигурността на сбруята и силата, с която те поема крилото, а когато скачаш, отделянето от земята е в посока надолу и трябва да съзнаеш, че си вързан, далеч преди да го усетиш. С други думи, падаш, но не знаеш до кога. А тук определено първо падаш и после се возиш. И на 3 метра от земята да беше ръба на скалата, пак така щях да се чувствам. От една височина натам губиш реалната представа за нея. Тръгвайки, осъзнаваш, че най-страшен е самият страх и веднъж тръгнеш ли, вече не е страшно, защото неизвестността е свършила. Да, определено мен ме плаши неизвестността – това, че не мога да преценя какво ще е чувството и това, че не мога да спра предчувствието, че ще падам.

Не бих казала, че точно този вид екстремни преживявания ми действат пристрастяващо. Адреналинът, сам по себе си, не е достатъчно условие за приятно преживяване, иначе щяха да го продават бутилиран.
Не ми действат и отпускащо, защото страхуването ме натоварва повече, отколкото ме отпуска… Ако страхуването ми доставяше удоволствие, щях да бродя сама в тъмното, да се закачам с всички улични псета, да пипам плъхове и мишки, а защо не и змии… бърррр…

Разнообразяващо – да, защото беше нещо ново, но както вече споменах… ИСКАМ СИ ПАРАПЛАНЕРИТЕ…..