Приказка за пътя… (5)

Някога преди, Времето спряло да си почине…

Спряло на едно място на име „Безутре” – уж град като град, но живеещите в него нямали утрешен ден. Всеки следващ ден бил точно като предишния. Жителите на Безутре толкова били свикнали с рутината, монотонността, сивотата, апатията, незаинтересоваността, че трябвало да мине доста време преди самите те да установят, че дните им се повтарят и че утре-то, за което преди мечтаели, така и не идвало. Накрая съвсем спрели да го чакат. Спрели да мечтаят. Спрели и да се надяват. Тогава и времето решило да спре за почивка. И с право. Защо да караш цветята да растат и птиците да пеят, след като така или иначе нямало кой да им обърне внимание?

Жителите на Безутре отваряли очи всяка сутрин – добре че поне Слънцето се било смилило над тях и продължавало да изгрява и залязва – и знаели точно какво ще правят чак до залез Слънце. Като отворели очи, оглеждали се наоколо и сякаш с удовлетворение установявали, че всичко си е на мястото и нищо ново няма да се случи. Поглеждали с толкова притъпени сетива, че дори когато Тя се появила сякаш от никъде, те не я забелязали. А Тя винаги си била там и чакала някой да я забележи…

Може би, всъщност, някой от тях я бил забелязал, но бил свикнал да я няма и предпочел да не й обръща внимание. А и как би обяснил появата й? Който я забележел, той трябвало да обясни от къде и как е дошла Тя. А какво ли щели да си помислят останалите, като им каже, че Тя вероятно е дошла от … Небето. Пък и как така от Небето…

Ако някой признаел, че Тя е там, това значело, че денят вече не е същият, че най-вероятно някакво утре е дошло… Никой не бил сигурен, че иска да е утре…

Жителите на Безутре в продължение на доста изгреви и залези извръщали глави встрани, но когато чули птица… тогава вече нямало как да продължават да отричат, че Тя е там.

Тайно наблюдавали как птиците запявали, щом Тя се появяла. Струвало им се, че и цветовете се променяли…

Лека-полека, жителите на Безутре, започнали да се престрашават и да се доближават до Нея. Тогава Тя ги хващала за ръка и ги понасяла със себе си – високо и далеч, водела ги на място, където винаги имало утре…

Когато се върнели, очите им вече не били същите. Рутината, монотонността, сивотата, апатията и незаинтересоваността, които иначе владеели душите им, започвали плахо да отстъпват на искриците, на цветовете и на Живота. Но това можела да го види само Тя. Жителите на Безутре не се осмелявали да си помислят, че утре е дошло. Когато Тя била наоколо, те се чувствали добре и някак различно. Човек би казал, че жителите като че ли започвали да намират смисъл дори в еднаквите дни, но когато станело дума за Нея, отричали да са Я срещали. Това малко Я натъжавало, но не било в природата й да се отказва. Ако се откажела – нямало да е Тя.   

Тогава Времето започнало да се събужда от дългия си сън и подало глава навън. Когато Я зърнало, толкова много се зарадвало, че птиците мигом запяли, дърветата се разлистили, а Слънцето, което вече било тръгнало към хоризонта за заслужената си почивка, за миг спряло, за да й се порадва.

Тя също се зарадвала на Времето и споделила с него за живота си в Безутре, за отношението на жителите към Нея и затова как уж искали да й се зарадват, но не смеели и се правели, че Тя не съществува.

Времето, което обикновено знаело всичко и можело да се справи с всичко, я посъветвало да се скрие за малко от погледите на жителите и да ги остави да се върнат в старото си монотонно живуркане. То очаквало, че едва когато я загубят, чак тогава ще я оценят и ще започнат да я търсят.

Така и станало.

Едва когато Надеждата си тръгнала от хората, те разбрали, че единствено Тя е отговорна за смяната на дните и сезоните, за песента на птиците, шума на морето, красотата на цветята, усмивките на децата и за това винаги да има УТРЕ!