Вече трети ден след спектакъла „Първо любе“ всеки път, в който си затворя очите, виждам великолепието на цветовете, виждам любовта и хармонията и продължавам да бъда опиянена от лекотата, с която емоцията изпълваше цялото пространство в и около зала 1 на НДК.
Трябва да си призная, че от години не съм се чувствала толкова удовлетворена, въодушевена и обнадеждена от фолклорен спектакъл. Напоследък, ако не броим душевната турболенция, която предизвика в мен посланието на „Осмото чудо“ на ансамбъл „Българе“, нито едно фолклорно представление, не е успявало да ме развълнува така.
Обичам фолклорни концерти – обичам да гледам танцьорите в краката, за да си открадна някоя стъпка, обичам да ги гледам и в лицата, за да съм сигурна, че преживяват това, което танцуват. Това, освен верен зрител, ме прави изключително разглезен и придирчив зрител. Не се задоволявам с виждани вече танци и много лесно се разочаровам от липсата на блясък в очите.
Искам да гледам представления, създадени с любов, пълни с нови идеи и оригинални хореографии, искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите. Спектакълът „Първо любе“ беше всичко това. Но беше и още нещо: ГРАНДИОЗЕН!
Какво значи грандиозен ли? Означава, че се иска смелост, може би дори щипка лудост, да качиш едновременно на сцена 250 човека, сцената да се окаже малка и да разлееш общото хоро на две нива, като го превърнеш в пулсиращо като сърце червено прииждащо море, което колкото повече те залива, толкова повече те издига над повърхността си. Това означава грандиозен!
И колкото повече гледаш, толкова повече да се сливаш с тази лееща се лава и толкова повече да осъзнаваш, че нищо не виждаш – нито лицата, нито краката, а само усещаш… Да, това имах предвид, като казах, че искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите…
За тези от вас, които следят блога ми, не е тайна, че съм запленена от всичко, което доц. Гаров и проф. Цветков правят. Казвала съм го и преди: когато те двамата танцуват, аз се чувствам отлитаща висооко високо над планината и принадлежаща на света тук долу, Едновременно!
Нямах представа обаче, че те могат да научат други хора да ме карат да се чувствам така. Това е „почеркът“, за който говорех. И да, пристрастна съм, но то е само защото те го направиха ПАК!
Та, споменах ли, че беше ГРАНДИОЗНО?
Тези снимки са си мои, но в страницата на „На Мегдана“ има наистина уникални фотографски попадения!