Има вечери, в които Слънцето държи да напълни душите ни с красота до краен предел и даже и още малко, за да е сигурно, че с тази прелест за душата ще изтласка вън от нея всички нагнетени умори и разочарования, празни надежди и очаквания и дори горчивината от не спазени обещания…
Да, наистина, всяко отпускане съвсем нормално започва с въздишка. Когато Небето въздиша, там се появява дъга…
И ако човек бъде така глупав, че дори за миг отклони поглед от Небето, на следващата утрин би казал, че няма нищо по-красиво от мимолетна дъга. Но ще сгреши, и тази вечер Небето бе решило да ни го докаже, като ни покаже цветове, за които дори нямаме имена!
И точно когато си помислих, че това е всичко, се появиха розови лентикулариси! А това е дори повече от най-многото, което дори и най-капризният облакосъзерцател може да си пожелае…
Чак тогава Слънчо се успокои, примигна с клепки като префърцунена госпожица, фръцна се и заспа 🙂
