Целувката на Бурята

Никой и Нищо не може да те прегърне така, както може да те прегърне Морето!

Докоснеш ли го, то не чака друга покана, а покрива всеки милиметър от теб – обгръща те всеотдайно и те превръща в част от себе си.

Морето винаги оставя следа от себе си върху теб – сол по кожата, пясък в косите… Не можеш просто така да отмиеш Морето и да се отделиш от него. Не съм се осмелявала дори да си представя, че мога аз да оставя своята следа в него. Дори да съм Река!

Винаги съм си представяла, че дори и най-дълбоката, мощна и мътна река, когато докосне морето, бавно и незабелязано изчезва в прегръдката му, че сладко-солената целувка е мимолетна като облачно придихание и че от нея, в крайна сметка, остават само шарени мехурчета, които лакомите миди поглъщат и превръщат в перли…

Досега, при тази гледка, винаги съм си представяла как реката изчезва безследно в морските дълбини…

И винаги съм грешала.

Има поне една река, която не предава кротко и безропотно сладостта си на морето. И, ако в спокойно време, схватката остава скрита от съзерцателните ни погледи, то след гостуването на Вятъра, Реката и Морето подемат своя вихрен танц.

И колкото по-дълго е вилнял наоколо Вятърът, толкова по-впечатляваща е дирята, която Реката оставя след себе си.

И колкото по-страстна е била целувката на Бурята, толкова по-омаломощено, сразено и покорено изглежда Морето.

Гледката е вълнуваща и смайваща!

И на моменти – изненадваща – стига да съумееш да откъснеш поглед от водата и да вдигнеш очи към небето.

Така и не разбрах, след целия този тридневен вятър, дъжд и студ, откъде реката съумя да намери топлина, за да формира тази мигновена лятна красота!