…събор на народното творчество и животновъдството…
Умишлено изчаках да минат няколко дни от края на събора, преди да напиша и аз няколко думи за него. Изчаках, за да улегнат емоциите – не само защото така речта добива членоразделност, а и защото, ако се бях поддала на изкушението да пиша веднага, вероятно щях да попадна в клопката на всички дошли си оттам и хванали се да разказват, а именно – щях да започна да разказвам за организационните пропуски и откровени недомислици и щях да пропусна важното. Затова няма да ви кажа нито дума повече за организация, логистика и настаняване. Ще ви кажа пет изречения за моите емоции покрай събора…
Роженски поляни…
Място, докоснато от Бога! Място, което прави хората по-добри. Място притегателно, пречистващо и вълшебно. Винаги, когато се съберат повечко хора на едно място, колкото и малко отрицателна енергия да носят със себе си, тя се усеща. Не и на Рожен – въпреки многото отрицателна енергия, която хората донесоха в първия ден от събора, тя не се усещаше – планината успя да я вземе, да я преработи и да ни върне само положителната й компонента. И да ни позволи да си тръгнем с хубавите спомени.
Може би тайната се крие в гайдите… А може би се крие в комбинацията Родопи + гайди… Или в комбинацията Родопи+гайди+родопски певици…
Едва ли има по-подходящо място да слушаш гайди от билото на Родопите…
Трябва да си призная, че колкото пъти засвириха гайди, толкова пъти плаках – плаках пред сцената, зад сцената, на хорото, до хорото, отстрани на хорото… (само в хотела, когато ни свиреше Стоян Янев не плаках – от срам и от страх да не го обидя…)
Звукът на гайдите така резонира в клетките ти, че не ти остава нищо друго, освен да пуснеш емоцията навън…А докато танцувах, затварях очи и се носех на сантиметри от земята… Усещах как сълзите ми текат, а душата ми се разпилява, лети отгоре и обгръща, обгръща…
И няма значение една гайда ли свири, две ли, сто ли – стига да свири за теб, бройката е без значение… А тя винаги свири за теб. Когато затвориш очи, целият свят се разтапя, разтваря и просто изчезва и остават да действат единствено гравитацията и ограниченията на физическото ти тяло.
Каквото и друго да ви разкажа, то ще е слабо и бледо – нито участието ни на сцена, нито нестинарки, конници, каракачани, та нито дори огромният трикольор, можаха да надвишат като интензитет тази емоция.
Единствено детето Габриела успя – може и да не повярвате, но когато това дете запя, планината му се поклони!
Запомнете това име: Габриела Соколова! Вярвам, че за това дете светът тепърва ще говори.
Друго няма да ви разкажа – другото е купон, какъвто само Чанове могат да си спретнат,
и го има на снимки и клипчета. А който не знае как изглежда – другия път да не пропуска…