Приказка за пътя… (4)
То вървеше унило насам-натам и си мърморкаше нещо под носа. Като видя, че Радостта и Тъгата идват към него, се спря и заговори на тях: – Хората са много странни същества, знаете ли това? – Радостта и Тъгата се спогледаха многозначително, но го оставиха да продължи монолога си: – Хората твърдят, че съм единственото нещо на света, от което имат нужда, но вместо да вдигнат очи и да видят, че съм пред тях, те само се щурат насам-назад, мрънкат и се вайкат. А аз съм там, навирам им се в очите, те още малко ще се спънат в мен, но няма да ме познаят. Забравили са как изглеждам. А още по-отдавна са забравили къде да ме търсят. Но ако ги питаш – само мен търсят….