Имало едно време един рицар. Той думи си имал, имал си и посока, но от много обикаляне зад девет планини в десета и зад девет царства в десето в търсене на приказни принцеси, бил загубил пътя. Докато обикалял и се загубил. И тъй като някъде по пътя било останало и сърцето му, то съвсем спокойно можело да се каже, че Рицарят нямал сърце. Или поне така изглеждало отстрани. Рицарят гледал напред сякаш търсел път в гъста мъгла, ходел едва-едва с приведена глава, сякаш стъпвал в непрогледна тъма. Принцесите минавали покрай него, но той вече не ги забелязвал. Някои принцеси се спирали за миг и се опитвали да го поздравят /Рицарят съвсем не бил „за изхвърляне”/, други не се осмелявали.
Рицарят вървял напред, но то не било точно напред, а било по-скоро в кръг. Точно когато Рицарят бил останал със съвсем малко сили, той стигнал до един кръстопът. Таен, странен кръстопът:
Там уж било широко,
а в сърцето му станало тясно.
Всички табели „Наляво”,
всъщност сочели надясно.
Рицарят това и чакал: оправдание, за да поседне, да се предаде и да зачака. И той зачакал.
Чакал и си мислел, че ако стои там достатъчно дълго време, целият свят ще мине покрай него и принцесата, която е намерила изгубеното му сърце, ще открие и него самия, ще му върне сърцето и ще го упъти. Или още по-добре – ще го вземе със себе си…
Седял и чакал. И продължавал да си мисли. Откакто бил загубил пътя, той вече не знаел как изглеждат принцесите, с какво се хранят, на какъв език говорят… Помнел само, че каляските им са направени от захар и шоколад, но нямат дръжки отвътре, затова се налага някой да помага на принцесите като им отваря вратите отвън…
Седял и мислел. И продължавал да чака. Чакал покрай него да мине най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света, която да слезе от своята захарна каляска и да го намери…
Седял си Рицарят, чакал си и си пропилявал времето в самота и тъга, търсейки отговорите на несъществуващи въпроси.
Не щеш ли, един ден му се сторило, че чува познат шум… Приличал на тропот… И нещо в него трепнало /било сърцето му, което уж бил загубил…/
Най-сетне Рицарят вдигнал глава. И то тъкмо навреме. Защото с погледът си той спрял преминаващата за седми път каляска, а от нея се усмихвала най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света – онази, която той дълго чакал на този таен странен кръстопът, който изведнъж се оказал наистина широк, а дясното моментално отишло на своето място.
Принцесата го помолила да й отвори вратата на каляската и той го сторил с радост. Подал й ръка да слезе и щом тя я приела, мигом се появили и отговорите…
Е, разбира се, не всички отговори са важни за вас и трябва да се съобщават на висок глас. Един от тях обаче хич не е за пренебрегване, защото и други Рицари са се чудели какво иска да каже онзи странен китайски мъдрец, който все се навърта около тъжните Рицари и дърдори някакви неразбираеми китайски мъдрини като тази: „Помни, момче, под лампата е най-тъмно!”
Чак сега, когато светлината отново изгряла от очите на принцесата и осветила пътя на Рицаря, той разбрал:
Щастието ни винаги се намира пред очите ни, но не и под носа ни. За да го видим, трябва да вдигнем глава и да отворим широко очи.
Не забравяй мотото на блога си – „Когато най-накрая срещнеш съвършената жена, тя чака съвършения мъж“ 🙂
🙂
И да внимаваме докато гледаме да не ни влезе прашинка в окото 🙂 че току виж принцесата си помислила, че ни е разчувствала и ни е докарала до сълзи с едната си поява.
Отново прекрасна рицарска история.
Благодаря.
Вече чакам продължението 🙂 хи-хик
Принцесите имат и това свойство, да се появяват точно когато най-малко ги очакваш! 🙂 А и друг извод има – рицарите не могат да виждат докато ходят, т.е. не могат да вършат две работи наведнъж – или ходят безцелно насам-натам и се чудят защо са толкова изморени, или гледат докато нищо друго не правят! Дано само упражнението да “гледат” и “виждат” едновременно не ги затрудни особено!
Дачи, страхотна е и тази приказка – дано това да е темата на следващата книжка!
Ивка, и на мен това ми се ще, ама … Принцесите пак са с предимство! 😉
Хубава приказка! И най-много ме радва, че такова ефирно, лъчезарно настроение струи от нея! 🙂
Наистина е така. И си струва…
🙂 аз също си обичам тази история, но защо ви го казвам чак сега… само аз си знам 😉
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Рицарят, който познавал нощта