Рицарят, който бил загубил пътя

Имало едно време един рицар. Той думи си имал, имал си и посока, но от много обикаляне зад девет планини в десета и зад девет царства в десето в търсене на приказни принцеси, бил загубил пътя. Докато обикалял и се загубил. И тъй като някъде по пътя било останало и сърцето му, то съвсем спокойно можело да се каже, че Рицарят нямал сърце. Или поне така изглеждало отстрани. Рицарят гледал напред сякаш търсел път в гъста мъгла, ходел едва-едва с приведена глава, сякаш стъпвал в непрогледна тъма. Принцесите минавали покрай него, но той вече не ги забелязвал. Някои принцеси се спирали за миг и се опитвали да го поздравят /Рицарят съвсем не бил „за изхвърляне”/, други не се осмелявали.

Рицарят вървял напред, но то не било точно напред, а било по-скоро в кръг. Точно когато Рицарят бил останал със съвсем малко сили, той стигнал до един кръстопът. Таен, странен кръстопът:

Там уж било широко,
а в сърцето му станало тясно.
Всички табели „Наляво”,
всъщност сочели надясно.

Рицарят това и чакал: оправдание, за да поседне, да се предаде и да зачака. И той зачакал.

Чакал и си мислел, че ако стои там достатъчно дълго време, целият свят ще мине покрай него и принцесата, която е намерила изгубеното му сърце, ще открие и него самия, ще му върне сърцето и ще го упъти. Или още по-добре – ще го вземе със себе си…

Седял и чакал. И  продължавал да си мисли. Откакто бил загубил пътя, той вече не знаел как изглеждат принцесите, с какво се хранят, на какъв език говорят… Помнел само, че каляските им са направени от захар и шоколад, но нямат дръжки отвътре, затова се налага някой да помага на принцесите като им отваря вратите отвън…  

Седял и мислел. И продължавал да чака. Чакал покрай него да мине най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света, която да слезе от своята захарна каляска и да го намери…

Седял си Рицарят, чакал си и си пропилявал времето в самота и тъга, търсейки отговорите на несъществуващи въпроси.

Не щеш ли, един ден му се сторило, че чува познат шум… Приличал на тропот…  И нещо в него трепнало /било сърцето му, което уж бил загубил…/

Най-сетне Рицарят вдигнал глава. И то тъкмо навреме. Защото с погледът си той спрял преминаващата за седми път каляска, а от нея се усмихвала най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света – онази, която той дълго чакал на този таен странен кръстопът, който изведнъж се оказал наистина широк, а дясното моментално отишло на своето място.

Принцесата го помолила да й отвори вратата на каляската и той го сторил с радост. Подал й ръка да слезе и щом тя я приела, мигом се появили и отговорите…

Е, разбира се, не всички отговори са важни за вас и трябва да се съобщават на висок глас. Един от тях обаче хич не е за пренебрегване, защото и други Рицари са се чудели какво иска да каже онзи странен китайски мъдрец, който все се навърта около тъжните Рицари и дърдори някакви неразбираеми китайски мъдрини като тази: „Помни, момче, под лампата е най-тъмно!”

Чак сега, когато светлината отново изгряла от очите на принцесата и осветила пътя на Рицаря, той разбрал:

Щастието ни винаги се намира пред очите ни, но не и под носа ни. За да го видим, трябва да вдигнем глава и да отворим широко очи.