На 6…

За изминалите шест години ви казах толкова много за себе си… И толкова много премълчах…

NeeAnn ви показа много… Но и много скри…

Спазих обаче най-важното обещание, което си дадох тогава: в блога да пиша само за красиви неща и той да пази само хубавите спомени. И сега, години по-късно, като се разхождам по страниците му, чета и се усмихвам и съм доволна от даденото и спазено обещание. И установявам, че въпреки динамиката, в която живея, аз съм си същата и не съм си променила мисленето за важните неща… Това хем ме успокоява и балансира, хем си мисля, че точно то е нещото, което ми помага да се движа право напред през всякакви турболенции…

И друго си обещах тогава: да не пиша за работа. И понеже и това спазвам, затова все по-рядко се появява нещо за четене. Работата напоследък е превзела по-голямата част от живота и времето ми, но някак не мога да се оплача. Може би, защото работя нещо, което много харесвам, всеки ден е нов, интересен и изпълнен с удовлетворености. А това е важно, защото пряко влияе на първото обещание

Това, обаче не значи, че блогът не е необходим вече или че съвсем ще спра да пиша. Нали не ви е минало през ум? Напротив.

Блогът ни е мястото, където винаги (ще) се връщам, за да се намирам, защото философията на живота ми е в него… колкото и странно да ви звучи това…

Да не говорим, че ако не беше той, с някои от вас вероятно никога нямаше да имам удоволствието да се срещна

Всъщност, изобщо не смятам да правя равносметки, защото равносметка се прави накрая, пък аз тук краища не виждам.
Виждам само начала

Но и обещания не смятам да давам, защото после ще ме карате да ги изпълнявам.

Просто исках да ви кажа „Благодаря”, че сте наоколо и сте част от споделеното