Облаче в детската градина

Ако сте гледали филма „Ченге в детската градина”, мога да обясня кратко – и на Облачето му се случи нещо такова, ама малко по-различно 😉

И доста по-красиво и вдъхновяващо.

Имаше едно време един Облак…

Облакът, всъщност беше момиче, даже не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така че по-скоро беше момиче.

Облакът, всъщност беше Облаче, пухкаво и щастливо, което имаше мечта. То искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети и да достигне другите облачета, които нежно плуват в небето…

След като сбъдна тази мечта, Облачето стана звезда – ама не от онези, дето блясват като направиш пакост – а една друга – по-специална – от тези, които с греенето си предизвикват усмивки, а с усмивките си – греене.

Греене! На детски очи!

Аз досега не съм открила нищо по-успокояващо, вдъхновяващо, окуражаващо и зареждащо от детски очи, които те гледат с обожание и възхищение.

На 15 април 2010 г. имах изключителната чест и удоволствие да бъда гост на група „Усмивка” в 67 ЦДГ в кв. Бъкстон в София.

Поканата дойде като гръм от ясно небе и добре, че знам как се правят гръмотевиците, че иначе доста щях да се изплаша. Приех я с огромно задоволство и след няколко допълнителни уговорки, срещата се случи…

Пристигнах в детската градина към 10.00 ч. Всички вече ме очакваха. Госпожата (Ирина Благоева, наричана тук на кратко и на галено Ири) ме посрещна усмихната до уши и ме въведе…

Влезе в групата преди мен и докато аз се приготвя, беше подредила децата в кръг и ги бе сложила да седнат на столчетата си. Или поне така изглеждаше.

Веднага щом си подадох носа от вратата и надникнах в стаята, разбрах, че децата само изглеждат седнали. Тези шестгодишни малчугани бяха изпълнили въздуха с такава енергия и такъв заряд, че можеха да захранят реактивна ракета. Бяха седнали, но само телата им. Духом се носеха на метър от Земята и с нетърпение очакваха първата ми дума. Гледаха ме с такова очакване, любопитство и нетърпение, че ме върнаха 30 години назад!

Запознах се с всеки малчуган персонално. При толкова емоции, не успях да запомня 31 имена, за което искрено съжалявам. Но пък винаги мога да отида отново.

Отидох почти абсолютно неподготвена. Каквото и да си намисил, каквото и да си представяш, че ще се случи, никога не можеш да предположиш какво те очаква в стая, пълна с малчугани. Единственото сигурно е, че ще бъде нещо прекрасно.

След като се запознах със сладурковците и те с нетърпение издадоха отговорите на всички предварително приготвени за мен загадки, дойде време за изненадите. Първо ме изненадаха те – подариха ми папка, пълна с рисунки, на една и съща тема – Облачето и неговите пътешествия и превъплъщения.

Аз също им бях приготвила изненада – за  всяко дете – книжка. „С автограаааафффф!”, както емоционално отбеляза Александър. Седнах на едно малко столче до една малка масичка и започнах да надписвам книжки – за всяка рисунка в папката – книжка. Това отнема доста време и се наложи и малчуганите да седнат, защото ме бяха обградили и всеки искаше да зададе своя си въпрос и да получи своя си отговор. А, повярвайте ми, всяко дете имаше предостатъчно въпроси 😉

Децата седнаха по молба на Ири и започнаха да рисуват. Отново за мен. Ако кажа, че съм изненадана от темата на рисунките – ще ви излъжа 😉

Най-сложният и интересен обаче се оказа въпросът „Как се рисува Вятър?” Този въпрос внезапно намери своя отговор още при първата разгърната книжка. Детето възкликна: „хххааа, ТАКА СЕ РИСУВА ВЯТЪР!!!” и всички го наобиколиха.

Поканвах децата едно по едно при мен, за да си поговоря още малко с тях и да им надпиша книжката лично. Останалите рисуваха, но само една много малка част от концентрацията им участваше в това занимание. Цялото им внимание беше насочено тайно към мен – не ме изпускаха от очи – на кого давам книжка, какво пише в нея, колко книжки остават на масата, ще стигнат ли за всички…

Докато рисуваха ми изпяха песничка – отново за Облаче, Слънчице и Вятър!

Приключиха с рисуването, малко преди аз да приключа с надписването и получих втори комплект рисунки. Изумителното е, че някои деца бяха нарисували точно същата рисунка, като тази в папката – до последния детайл. Това е ласкателно за мен, защото означава, че тези малчугани живеят с Облачето и неговите преживявания.

Говорихме си…

Аз наблюдавах тях, те – мен…

Снимахме се…

Трудно намирам думи да продължа да разказвам как не искаха да си приберат книжките в шкафчетата и как тайно си ги държаха при тях в залата, как не ме пускаха да си тръгна, по колко много пъти ми повториха колко много им харесва книжката и как ще я прочетат цялата САМИЧКИ и по колко много пъти ми благодариха…

Няма как да се разкаже…

Винаги съм твърдяла, че не съм писател, но ако да си писател означава да преживяваш подобни срещи, май ще взема да размисля…

---

Това е една минимална част от рисунките, които получих 🙂 Те бяха част от поканата за гостуване 🙂
Като успея да снимам останалите – ще ви ги покажа и тях 🙂