2006 година…
Февруари… идеи… планове… предстои… нищо конкретно…
… март… вълнение… паспорт… тревога… билет… очаквания… задължения… безпокойство…
… април… страх… паника… ПАНИКА…
04 април… аерогара София… часът е около… там някъде…не знам колко е часа… гледам часовника, но не възприемам показанието му… има време… може би… или не?… не знам… reminder-а на телефона ми знае… ще свирне когато трябва… а може и стюардеса да се появи…
Адреналът накъсва изреченията, и не само тях. Дишането ми също… Пак той ме разплака „само” 4-5 пъти за последните 6 часа…
Да-а-а, гримът определено беше грешка! Вече съм по-скоро без грим, отколкото със…
Полезно е човек да е наясно как точно му действа покачването на адреналина. Предстои ми полет с парапланер. Определено ще има сълзи… И определено няма да имам грим!…
…
Бусчето дойде… Най-сетне! Оф! Адреналинът пак хукна нагоре! Защо ли? И аз нямам отговор на този въпрос, най-малко пък точно сега…
Качвам се в бусчето. Стискам зъби, силно, и си мисля, че е по-добре да ми вибрират скулите (я види някой, я не), отколкото да се чува как ми тракат зъбите…
Качвам се в самолета. Отвътре е като автобус, … ама без слизане по желание!
Тясно ми е… Искам да слезна…
Ниско е…
Става още по-тясно…
Къде е кислорода? Не мога да дишам…
Подкосяват ми се краката… Очите ми се пълнят със сълзи…
Какво ми става?
О-о-о, я се стегни!
Мястото ми е до прозореца, ще гледам навън! Два часа е нищо време – ей сега ще излетят – и в преносния, и в буквалния смисъл! Никой не е умрял от първи полет със самолет /или поне добре са потулили случая. Хи-хи! Черен хумор, а?!/ Ето го мястото ми! Всички хора са толкова спокойни… Ами, да, какво пък – сядаш и се возиш.
Сядам.
Дишам.
Всъщност не е толкова тясно, колкото ми се струваше преди две-три минути. И седалките са удобни… Е, вярно, колената ми опират в предната облегалка, но ще го преживея.
Пилотът запали двигателите…
Излитаме…
Излетяхме! Страхотно е! Гледката е неописуема! Думите не ми достигат! Харесва ми да съм на високо! Искам да пипна облаците, през които минаваме!!! Няма как, знам си! Знам.
Като полетя с парапланера ще ги пипна … евентуално, ако водачът ми разреши.
И защо беше тази глупава паника? Кое ме плашеше повече – високото или неизвестното? Не е много ясно!
Неизвестното свърши, а високото ми харесва! Това е важното! А също и това, че овладях паниката си без външни признаци, ако не броим пълните със сълзи очи!
Летенето, та било то и със самолет, е фантастично преживяване!
А с парапланер как ли е …
Очакваме ти да ни кажеш 😛
Разбира се, че ще го направя.
Дори съм замислила категория “Екстремно”, специално за случая. Само трябва да ми остане малко време за първи разказ в нея, защото е готов само в главата ми.
Личи, че си добавила нов ред върху бялата си страничка. Ред, изпълнен с много емоции, които са си стрували сълзите.
P.S. Каква е била тази паника? Ти винаги си си била високо над останалите – със или без самолет 🙂
Благодаря ти, AnSi, за това определение “високо над останалите”, дано да съм го заслужила наистина, макар, че не мисля …
А за паниката…. Ами, … най-обикновен страх си беше тази паника! А страхът си е страшно нещо ;-), добре, че премина бързо.
Какво ли щяха да ме правят, ако бях решила, че искам да слизам насред пътуването? 😉
Щяха да ти дадат един парашут… и… ти щеше да си най-щастливата там и след това долу, на земята 🙂
Хм, много смешно ;-(. Май наистина си “екстремист” по душа 😉
Малко ми е странно като чета тези редове. Чувствам се сякаш съм пропуснала полета 🙁
Иска ми се да бях с теб (поне мислено) и да се издигна високо над всичко и всички, но нещо блокирах…. и от известно време не мога (дори и мислено,…особено мислено) И така. Даже не мога да си помечтая да се откъсна от земята, пък камо ли да се издигам, да не говорим за летене. Не разбирам какво става. Знам само, че не искам да става. Не искам да се обърна след години и да съжалявам за хилядите неща, които съм пропуснала. А все така става.
Nimway, можеш да го направиш, но трябва да го поискаш! Поискай го сега и го направи сега. Веднага! Нали знаеш, че те наблюдавам, не хитрувай 😉
Затвори очи, отпусни се за няколко секунди и си представи облаците. Протегни ръчичка и ги пипни. Ставаш лека, по-лека от тях, рееш си с тях и си говорите…
Човек може да мечтае винаги, по всяко време и на всяко място. Точно това им е хубавото на мечтите – те винаги ни остават верни – само трябва да поискаш да се върнат – и те го правят!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Пролетно авиорали Казанлък 2006
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Неповторимата 2006 г.