Тишина.
Идват приведени, но уверени. Вярват в нещо. Плахост липсва.
Пристигат и сядат. Винаги има къде. И започват да шепнат.
На моменти ридаят.
Питат и молят. На моменти крещят.
Нещастни са.
Живеят в несправедливост. Тъжни са. Бедни са. Душите им също.
Това ги доведе до тук и ги накара да искат.
Никой нищо не им дава.
Възможностите – непотребни са. Захвърлят ги в прахта.
Не знаят как да ги използват. Следователно – неподходящи са.
Подходящите отидоха при друг.
Искат нови. Молят пак. Шепнат отново.
На моменти ридаят.
На моменти крещят.
Нов шанс молят, но дали нов шанс дават?
Прошка молят, но дали прошка дават?
Не на другите, нещастни като тях. Не и на щастливите.
Простиха ли, че получават възможности, които пропиляват?
А за шанса пропилян простиха ли?
На себе си.
Огрява светлина.
Внезапно.
Пристъпват плахо, но с вдигната глава.
Пристигат щастливите. Остават на крака.
Те не идват да молят.
Не идват да искат.
Идват да дадат.
Носят новите шансове и прошката в себе си.
Идват да благодарят за всеки получен и добре използван шанс.
Тръгват си и получават нов.
Онези остават…
Тишина.
Хареса ми… Особено началото.
🙂
Светлината – променя ли първите?
Пристъпват ли сред другите, щастливи… някога?
А тези, вторите…
Има ли “винаги” в щастието?!…
Светлината променя, ако имаш сърце да я видиш. Ако душата ти е затворена – нищо не променя…
Вторите… Има, разбира се. Винаги си щастлив, когато си в щастието 🙂 (нали това питаш 😉 😆 )
“Винаги си щастлив, когато си в щастието”
их, как се измъкна по чорапки 😀
Майстор съм си аз 🙂 😉
Много силно!
Благодаря, КаРи.