Неизвестното…
Никой не знае какво е това! Но е нещо, което аз искам да знам какво е.
И колкото е по-тайно и по-неизвестно, толкова повече искам да знам какво е.
Но е толкова по-страшно…
Какво е? …
Чувство ли е?… Любопитство?… (Не)търпение?…
Усещане ли е?… Вкус?… Вятър?… Светлина?… Свобода?…
Приближавам много бавно и предпазливо, с малки тихи стъпки и протегната ръка, със затворени очи… Неизвестното винаги е тъмно, дори когато е обляно от светлина… Затварям очи и разчитам на другите си сетива. Виждам цветовете на дъгата… Миглите ми трепват… Неизвестното приближава…
Протягам плахо едва-едва само пръстите си… Искам да го спра, да не приближава… Искам да го сграбча… но не смея… Ще го докосна с върха на пръстите си и ако усещането ми хареса, ще го сграбча и няма да го пусна никога, но всъщност вече съм с гръб и съм готова да избягам… Готова за бягство…
Искам да го опитам, да го вкуся… Да го усетя с езика и устните си, ама… ако не ми хареса… Затова ще го докосна само с върха на устните си… Само лекичко с върха… Ако ми хареса, ще го оставя да премине през лицето и косата ми, да потече по вените ми, да обгърне тялото ми,… но ако не ми хареса… Мога ли да избягам, то ще е толкова близо…
Не, не мога да избягам…
Прекалено близо е…
Прекалено силно е…
Когато неизвестното спре да бъде неизвестно, ще спре да бъде и страшно…
Истинска поезия! Страхотно е!
Права си.
Страха от неизвестното е неприятно нещо.
Но мисля, че не всички се страхуват от него. Едни го преодоляват. Други го приемат.
А не можеш да знаеш всичко. Дори и да си много умен. А ако, както повечето от нас, си някъде по средата… неизвестното е повече страшно отколкото привлекателно. Предполагам.
О, да, определено е повече страшно, отколкото привлекателно…
И всеки път, когато го докосна и се окаже, че не боли, не люти, не горчи и т.н. не, а е красиво и зареждащо с енергия, съм доволна и щастлива…
Но след това отново ме е страх…
Интересно ми е…какво си представяхте, докато четяхте публикацията?
Мъгла… и в нея сенки.
Някои са тъмни, а други студени.
И музиката от “Седморката на Блейк” за фон. С далечни прокряквания на чапла, идващи някъде иззад музиката.
“I must not fear. Fear is the mind-killer. Fear is the little-death that brings total obliteration. I will face my fear. I will permit it to pass over me and through me. And when it has gone past I will turn the inner eye to see its path. Where the fear has gone there will be nothing. Only I will remain.”
— Frank Herbert, Dune – Bene Gesserit Litany Against Fear
Аз си помислих, че често се случва така, че когато неизвестното вече не е неизвестно, то вече не ни е интересно…
— Пусни си онова за “Първият път” 😉
Страхът от тъмното! Как напрягам и отварям все по-широко очите си, за да успея да видя предмети, хора и “нехора” в абсолютната тишина…
Страхът винаги дебне на прага на познанието. И добре че е така, защото влезеш ли неподготвен, обречен си на гибел.
Може ли да си облак и вятър едновременно? Или Облачето трябва да се пожертва, за да се роди един нов вятър?…
Всичко е вътре в нас. “Навътре гледай, защото Душата е ключ към Вселената.” Едно е сигурно – направиш ли тази крачка, нищо вече няма да е същото.
Ако е дошло времето да откриеш вътрешния си вятър – Успех!
;)))
Не може да си Вятър и Облаче едновременно…, няма начин. Но на Облачето не му се налага да се жертва, защото Вятърът винаги ще бъде наоколо.
След всяка крачка, винаги, нищо вече не е същото… Това e смисълът на самата крачка…
spored men neizvestnoto ne e stra6no prosto horata dobavqt ne6ta koito go pravqt takova