Не се ядосвайте за неща, които не зависят от вас, нито пък на (за) неща, които зависят от вас, но въпреки старанието и желанието ви, по една или друга причина не са се случили така, както сте искали вие.
Ако тръгнете по улиците, пеша или с кола, и се вгледате в лицата на хората, ще видите, че голяма част от тях са ядосани и недоволни от нещо. Разбира се, причините за ядове са толкова много, че на хората едва им стига време да се прехвърлят от едно ядосване на друго и затова те вече не си и правят труда – ходят си начумерени, че така е по-лесно 🙂
Наистина, съзнавам, че поводите за ядосване са много и именно заради това се старая да ги избягвам и в никакъв случай да не се ядосвам на неща, които не зависят от мен. Няма никакъв смисъл да се ядосвам заради това, че любимия ми пилот от Формула 1 е загубил състезание – и да се ядосвам – няма да го спечели. Или пък на нетолерантните шофьори по улицата – и да се ядосвам, това няма да ги превъзпита.
Мога да продължа със списъка безкрайно, но не е нужно, защото всеки от вас прекрасно разбира за какво говоря. По-скоро въпросът е как да не се ядосваме – на пътя например. Аз си имам тактика: представям си разни смешни неща. Например, когато някой ме засече си представям, че има разстройство и трябва да стигне бързо, за да не оцапа гащите. Става ми смешно и се усмихвам без да усетя дори. Тази тактика работи – опитайте и си пазете нервите за по-важни ядове.
Не се ядосвайте и на неща, които зависят в някаква степен от вас, но поради стечение на обстоятелствата не сте успели да ги „случите” така, както сте искали. Не ставайте жертва на обстоятелствата. Направете анализ на „провала” си, направете си изводите и следващият път бъдете по-подготвени. И да се ядосвате за минали несполуки, те няма да се поправят. Напротив, ще ви тормозят по-дълго, защото по-дълго ще бъдат в главата ви и ще владеят мислите ви, отнемайки вниманието ви от красотата на следващия миг.
Аз също се ядосвам, но съм си определила нещата, за които имам право да го правя. А те са общо взето три: две деца и съпруг 😉 Обещала съм си на нищо друго на света да не отдавам излишно енергия и нерви и СЪЗНАТЕЛНО се старая да спазвам обещанието си.
Да, вълнувам се, впечатлявам се, плача, скачам, викам, притеснявам се, понякога дори се дразня на елементарни и глупави хора/събития, но внимавам да не изпадам в ярост и яд.
Много хора смятат, че като се развихрят срещу нещото, което ги е „ядосало”, то те се освобождават от дразнителя. Това изобщо не е така. Когато човек се ядосва, той НЕ изразходва от отрицателната си енергия, а изразходва от положителната си такава и по този начин, като краен резултат, се оказва с натрупана още повече отрицателна, благодарение на която в следващия миг следващата дреболия го дестабилизира още по-бързо и така докато свикне да си ходи „кисел” целодневно и целонощно. (пак стигнахме до положителното и отрицателното мислене и нагласа).
Хората робуват на обстоятелствата, залагат прекалено много на тях, създавайки условности и това ги прави зависими. Ако разчитате, че само на празниците ще си починете, ще се чувствате добре и ще бъдете ведри и усмихнати, това автоматично създава у вас подсъзнателна нагласа, че когато НЕ е празник трябва да се чувствате точно обратното.
Не робувайте на обстоятелствата. Те не ви пречат да се чувствате щастливи винаги. Радвайте се на възможността да изживеете всеки нов ден, дори навън да вали; радвайте се, че виждате, дори гледката в момента да е непривлекателна; радвайте се, че чувате, дори чутото да не ви се харесва; радвайте се, че хората общуват с вас, дори когато ви занимават с неприятни неща.
Хората сами решават дали да се чувстват добре или зле и това няма нищо общо със самите обстоятелства. Ежедневно имаме стотици причини да се чувстваме зле и точно още толкова да се чувстваме добре. Просто хората не дават равен шанс на доброто и на лошото:
Хората искат МНОГО, за да се чувстват добре за кратко и
им трябва МАЛКО, за да се почувстват зле мигновено и за дълго.
Представяте ли си на какъв стрес са подложени тези, които живеят по тази схема?!
От всички камъчета до сега, това е камъчето, за което мога да пиша най-дълго и да дам най-много примери (защо ли?), но спирам дотук. Ако сте чели внимателно статиите за предишните три камъчета, вече сте забелязали, че това ги допълва и разширява и ни води по пътя напред…
Картинката е от ТУК.
Благодаря за хубавите и полезни думи!
Христо, удоволствието е мое 🙂
Някакви глупости пишеш. По-доборе се вижте вие със съдружника си какви ги вършите.
Такива досадни моралисти като теб са ужасно отблъскващи.
“Защо трябва да се ядосваш, след като може да ядосаш другия?”
От блога ти личи, че не можеш да общуваш. Така само допринасяш за неуютнстта в обществото.
Бенихил, никой не те кара насила да четеш тук. Аз пък адмирирам “подобни моралисти”!
@ Бенихил, без да се ядосвам и с усмивка на уста искам да ти кажа: “Върви на майната си, човече”. Хейтърите като теб вече са банални. От една минала епоха сте, когато беше модерно човек да мрази. Плюс това, купчината ако, която си изсипал под един толкова качествен и добре написан пост, хич не стои добре. А сега може да се опиташ и мене да ме убедиш, че не умея да общувам, че допринасям за неуютността на обществото, сигурно и в световната ипотечна криза имам пръст, обаче знаеш ли какво? Имам си начин да се справям с налитащи без покана вампири като тебе – просто не ги забелязвам. И докато ти си късаш нервите с ненавист и ругатни, аз ще се наслаждавам на живота и ще си гледам кефа, така че – споко, човече. Щади се. Отнасяй се с уважение, за да получиш уважение. За твое добро е. Не знам какво те мотивира, но ако имаш някакви лични или професионални взаимоотношения за доизясняване, не им е тука мястото. Мир. И сила. Грешно е да бъркаш добротата със слабост.
Това е добра идея, да си представя човек разни забавни неща за други участници в движението. Аз досега си напявах една мантра за неядосването, но ще пробвам и твоя начин.
Антон, дай воля на въображението си 😉 и с интерес очаквам да кажеш дали дава резултат и при теб 😉
Другият вариант е да се забавляваш като ги превръщаш в разни неща 😉
виж и тук забавни идейки: http://leeneeann.info/?p=822
За асктишо: внимавай какво приказваш, че всичко ще ти се върне. Сайтче с приказки, поддържано от хора които се занимават с хакерство и килерстолкиране. Много човечно – иди чети морал на майка си.
И какво си въобразяваш, че ще кликаме на страниците, на които правиш препратка с името ти ли?
Бенихил, тук обикновено се събираме хора, на които ни харесва какво пише LeeAnn. Сигурно и ти се събираш с хора, които мислят като теб.
Просто всеки да си стои където му е мястото.
Защото се събирате такива, които ви харесва, затова сте толкова малко. Не говоря за тези, които пишат под различни псевдоними.
Радвам се искрено като гледам каква лъкатушеща, светла пътечка към щастието подрежда Дачи с тези камъчета! 😀
Бени, какво ще кажеш да се съберем на живо, да видим колко сме малко? Кой знае, може пък и на теб да ти хареса. Очевидно ти липсва такова човешко общуване.
Кой определя колко трябва да сме? И двама са достатъчни, щом мислят еднакво.
Когато на 13.02.2008 г. в прав текст казах на „Бенихил”, че тук е нежелан, си помислих, че ме е разбрал и че това говори добре за него, защото той изчезна. Честно казано, не ми липсваше – има достатъчно нещастни хора по света, които могат да спечелят и получат съжалението и милосърдието ми. При появата му вчера разбрах, че не е бил изчезнал по собствено желание и че явно сега при ъпгрейд-а сме пропуснали някакви детайли в спам филтъра, за което моля да ни извините. /Явно моралисти като мен не са му достатъчно отблъскващи/.
„Бенихил” обаче се появи съвсем на място. Няма по-добро доказателство за нечия правота от истинските примери. Появявайки се точно сега – в публикацията „Не се ядосвайте!” – той е нагледен пример за това, което казвам – има НЕЩА, за които не си струва човек да се ядосва. И десет страници статия да бях написала, нямаше да мога да успея да опиша загубените каузи като него толкова добре, колкото той сам си се описва само с няколко реда.
Не ми остава нищо друго, освен да му благодаря публично чрез блога си:
Благодаря ти, Бенихил, ти си от онези лоши неща, които дават на хората база за сравнение, така че да оценят по-лесно колко щастливи са всъщност! 🙂
На всички останали благодаря за проявеното разбиране и търпение 🙂
Ха, чак се изненадах като видях, че толкова хора са обърнали внимание на тази проява. Първия път, когато видях тези изречения, се зарадвах, че никой друг не им се е вързал и реших, че времето на такива люде безвъзвратно е отминало.
Нали точно тук прочетох и разбрах, какво означава трол.
Дачи, права си, че цялата тази “драма” /по-скоро сатира бих казала/ се разиграва на правилното място – а бе те нещата наистина са създадени, за да се случват правилно и всичко идва на мястото си, та дори и онагледяването на написаното от теб.
Имало е такива изстъпления и при мен, ама се научих да не им се връзвам. Но като цяло ми е интересно и се опитвам да си представя какви ли са тези хора в действителността, когато не се крият зад псевдоними в интернет. Понякога дори се заглеждам в хората и се опитвам да си представям, как някои “благовъзпитани” и “перфектно” изглеждащи хора си изхвърлят боклука през терасата – в прекия и преносния смисъл.
Стигнах до извода, че “да си изхвърля боклука през терасата”, тоест “не ме интересува какво остава след мен и че живея в кочина” и “обичам да си плюя анонимно” са абсолютни аналози.
В състояние съм дори да закисна някой ден в отсрещната кооперация с единствената цел, да разбера кой си хвърля боклука през терасата, не толкова за да му го върна обратно, а за проверя у себе си, как ще реагирам на това и как ще се промени отношението ми към тези хора.
Всъщност е интересно и аз лично бих оставила “този съсед” да си вилнее на воля, за да го разгледам под микроскоп. За съжаление обаче, когато видят че всъщност предизвикват съвсем различна реакция у теб, каквато и не са подозирали; когато видят че са станали обект на внимание не със жлъчните си изказвания , а с нещо, за което не са подготвени, те обикновено се скатават и отиват на друго място да търсят жертви…
Танче, честно казано, отговорих на нещото “бенихил”, в името на комфорта на читателите си. Иначе какъв е, що е – изобщо не ме вълнува. А колко е анонимен е съвсем друг въпрос 🙂 – все пак добър портрет си е нарисувал 🙂
Какво смяташ, че след като ми отрежеш достъпа ще продължиш да лъжеш? Продължавай си. Добри хора се намерила да им ползваш услугите, няма що.
Бенихил,
Ако не ти харесва това, което пиша – не го чети. Не пиша нещо, за да се хареса на теб или на някой друг. Ако имаш мнение – изрази го обосновано. Ако не можеш да се изразиш, така че да те разбера или не можеш да се обосновеш – запази мнението си за себе си.
Не забравяй – това е МОЯТ виртуален дом, и подобно на физическия такъв, аз решавам кой е добре дошъл тук и кой не. Кой ще ми бъде приятел и кой – не, също решавам аз. Дали ще ти забраня достъпа или не – също решавам аз и не се чувствам длъжна да ти давам обяснение за каквото и да било, нито пък страдам от това, че ти си недоволен от нещо.
Ако си направиш труда и обясниш точно какъв ти е проблема с мен, може би ще се намери някой, който да ти помогне, дори аз да не мога. 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #5: Нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат!
Не може без да се ядосваме. Ядът като букет от досада, съжаление, неприязън дори – и неговата по-силна форма, гневът, са важен мотивационен механизъм в човешката поведение. Крайно отрицателната оценка на даден факт или вероятност е задължителен елемент дори на вродените инстинкти, които са основата на нашето поведение. Ядът често пъти е активен, но дори и пасивен помага на индивида да опази личното си пространство, живота си и живота на децата си. Човек не се ядосва нарочно, ядът е обобщено, често само на подсъзнателно ниво, отрицание на нещо. Така че опитите да се потисне една така естествена реакция до нищо добро няма да доведат, все едно да се опитваш само да вдишваш, без да издишваш.
По принцип е хубаво да се подбуждат хората да бъдат добри, толерантни, ведри, любящи и т.н., но не е редно това да се довежда до крайност. Та нали ако нямаше злоба, завист, егоизъм, омраза, нямаше и да знаем за ония, добрите страни на човешкия характер? Никоя крайност не е добра.
Добре е да се знае, че аз съм една съвсем различна Светла от тази, която обикновено се обажда тук. Обаче някак си нямам желание да си променям името, и без друго не са ме питали, когато са ми го давали. Така че оставям на почитаемата публика сама да се досеща коя от всичките Светли чете.
Да, стана интересно с много Светли ;), ама нищо, така ще ни е по-светло 😉
Та, Светле, аз не съм човек на крайностите и съм далеч от мисълта да ги проповядам – само добро или само зло.
Както казах и в статията – избягвам да се ядосвам за глупости, защото Животът ме е принудил да си обещая, че няма да си отдавам енергията за хора и събития, които не го заслужават.
Мога да чакам на опашка в данъчното, банката, КАТ или където и да било с часове и да си прекарвам добре, без яд – чета си книга, пиша си разказчета и т.н., но не се ядосвам и “не се хабя”.
Може би не съм се изразила достатъчно детайлно, когато съм писала за ядосването. Имам предвид, че е важно как възприемаш нещата и какво остава в теб, след като премине първоначалното избухване.
Има хора, които са сприхави, избухливи, но те НЕ се ядосват наистина. Викат, крякат, някои псуват, но “не си го слагат на сърцето” /извинявам се за клишетата/.
Винаги съм била за баланса, с лек уклон към доброто, разбира се.
Лесно е да сме лоши, кисели, нервирани, намусени … – за 4 км от къщи до офиса, имам стотици поводи да пристигна точно такава там, но не пристигам такава, защото НЕ искам.
Съгласна съм, че в известна степен ядът помага да запазиш неприкосновеност. Но не ядът всъщност, а неговото проявление. Има много начини да премълчиш и много начини да се изразиш. Понякога една премълчана дума казва повече от 100 казани. Всеки сам си преценява как да се държи с околните и как да им показва доволството/недоволството си.
Това е. Мисля, че всичко останало е казано в статията 🙂
Бенихил се опитва да те накара сама да се опровергаеш. Той успява да те ядоса до степен да го “филтруваш” (не знам думичката, с която се означава автоматичното отсяване на нежеланите коментари на твоите статии). Аз на твое място бих го оставила да си реве, докато прегракне. Не че и аз не подскачам до небето от глупости де, но когато се случи да не подскоча, много се забавлявам да наблюдавам как някой се дави в собствената си злоба (този тип забавление е, опасявам се, също някаква изява на злоба).
Светле, честно казано на мен Бенихил не ми пречи, защото зад буквите виждам един нещастен човек, който от един момент нататък губи дори съжалението ми.
Бенихил обаче не веднъж си позволи да напада и обижда читателите ми, а това за мен е неприемливо. Аз искам хората да се чувстват спокойни и уютно при мен и това беше причината Ники да му забрани достъпа 🙂
Ееее, мен пък ми е мъчно за него – ставаше весело, а и аз като една от Светлите си мисля, че той (или тя?) те пробва.
В още един блог срещнах много ненавистни коментари към авторката и се учудвах на злобата, която блика от тях. В повечето случаи на тези коментари отговаряха другите коментиращи, докато самата авторка спря в даден момент да им обръща внимание, което е съвсем правилно.
Тя не ги бан-на, а ги остави на воля да си показват отрицателните страни.
Мислила съм за тези хора, както казах и по-горе, че те всъщност се нуждаят от помощ, защото очевидно нещо им се е случило в миналото и ги е направило такива и те не са успели сами да го преодолеят.
Едва ли само четейки постовете ти, такива хора ще схванат посланието. То може да стигне само в пряк диалог с тях, защото тогава те са сигурни, че вниманието ти е само за тях и се чувстват обгрижени само тогава.
Такива хора могат да наранят някой, само ако той/тя го допуснат. Оттам нататък всичко си остава за тяхна сметка.
Не съм аз тази, която ще ти дава акъл как да си управлявате блога, но Бенихил беше един изключителен шанс, всичко това за което става въпрос тук, да бъде приложено на практика. Тук идват много хора, които вярват в доброто, пишат за него, но ако можехме да го приложим на практика, помагайки му да влезе в правата вяра, както се казва, щеше да бъде най-добре за всички – не мислиш ли?
Бенихил пишеше грамотно и очевидно не е отявлен простак със закърняло сиво вещество, така че можеше да изпитаме способностите, които претендираме че имаме.
Лесно е да бъдеш добър, вежлив и помагащ, когато имаш насреща си същия тип хора. Истинската проба е с хора като Бенихил. Липсва ми.
/офф-топик: не можете ли да разширите прозорчето за коментарите – много графомани се събрахме тук и това поленце е много затрудняващо потока на мислите ни :-)/
Ех, Танчееее!, сега ме караш да нарушавам обещания, а аз не обичам да го правя. Правя го заради теб, но си ми длъжник, да знаеш 😉
Обещанието, което нарушавам е да не се занимавам повече с “Бенихил”. С риск да ти прозвуча рязко, /то не е насочено към теб, знаеш/, казвам следното, и то ще е последно по темата:
Аз съм човек, който се раздава и помага на всеки, който е поискал пряко или косвено помощ. Опитах и с “бенихил” и щом съм се отказала, значи има защо.
Аз имам деца и смятам, че трябва те да са получатели на основната част от енергията ми. Аз не съм нито благотворителна, нито болнична институция, да не говорим, че не страдам от манията да променям света, и в тази връзка – щом съм се отказала, повярвай ми – ИМА защо.
И последно: Нямате достатъчно информация да разберете решението ми. Няма и да имате. 🙂 ТОЧКА!
офф-топик – идея си нямам как се прави това с прозорчето 🙂 То и на мен ми е тясно, ама… Ники, мрън 🙂
ОК, точката е ясно сложена 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #6: Не завиждайте!
много добре е казано всичко. пише човек, който години наред води война със себе си да не се ядосва за всяка дреболия и въпреки това не успява.но аз си задавам следния въпрос: защо трябва да се ядосваме на децата си (макар че и аз го правя)след като те са единствените същества които ни обичат безусловно. опитвам се да намеря консенсус с моето дете не като се гневя, а като му показавм колко много го обичам и как то ме наранява с лошите си постъпки си. естествено, не винаги успявам, но понякога работи. ядосването не е ли също въпрос на химия и се питам, дали то не е плод на някакъв хормонален дисбаланс. или е следствие от лош семеен модел. или всичко заедно…
здравей, катерина 🙂
не бих си позволила да определям произхода на твоето ядосване – химия, дисбаланс или семеен пример. Самият факт, че си задаваш такъв въпрос, означава, че си на път да намериш отговора. Повечето хора дори не се замислят за това.
но, ще си позволя да коментирам нещо друго и се надявам да ме разбереш правилно.
ти казваш: “опитвам се да намеря консенсус с моето дете не като се гневя, а като му показавм колко много го обичам и как то ме наранява с лошите си постъпки.”
Това да му показваш, че те наранява (със, сигурна съм, невинни за него постъпки) е много по-лошо от самото ядосване, защото вменява на детето вина, с която ще му се наложи да живее цял живот. Има голяма опасност да не се справи с вината и това да го направи неуверен и нерешителен юноша и възрастен и да му се отрази на образованието, кариерата и семейството.
Разбира се, казвам принципни неща, които не е задължително да се отнасят за твоето семейство. И надявам се – не се отнасят – и вярвам, че не го приемаш като критика.
Все пак, мисля, че мога да ти предложа нещо полезно за четене по темата:
Две книги – ревютата им са тук: ЦЪК
И ти благодаря, че сподели. Дано съм ти била полезна по някакъв начин 🙂