Той бе създал затвора с най-дебелите стени, на които бе способен. От някъде знаеше, че когато се изправя срещу Тях, няма никакъв шанс за победа. Заблуждаваше се, че като им построи затвор, Те ще останат там и няма да му се налага да се справя с Тях. И намираше доводи да нарече това победа. Мислеше, че като ги затвори, те няма да се хранят, ще им бъде студено и накрая ще залинеят и загинат.
Но грешеше. Те стояха там по нейна молба – за да му дадат време да се справи, да свикне с тях и сам да реши да ги разбере, да спре да се съпротивлява и да ги пусне навън – чисти, неподправени от криворазбрания му рационализъм, диви, необуздани, естествени – такива, каквито само Тя може да ги създаде.
А тя… Тя не се побираше в никакъв затвор, не се съобразяваше с никакви условности, не влизаше в никакви рамки.
Тя, огромната светла човешка Душа, способна да събере и съхрани в себе си всички онези Чувства, от които Разумът толкова много се страхува и толкова упорито се опитва да преработва и преобразява… Чувствата, пред които Разумът никога не е имал шанс, въпреки самозаблудата, с която изгражда вътрешните си затвори…