Автор: Lanfear
Кога започва любовта?
Любовта е живот.
Ден първи. Раждаш се. Отваряш очи, поемаш глътка въздух, изплакваш. Вече обичаш. Още не знаеш какво точно, не знаеш какво означава “любов”. Даже не знаеш какво си ти. Но дишаш, чуваш. Усещаш – топло, студено, болка, гъдел. Бориш се за следващата глътка въздух. Имаш болезнена нужда от нея. Не би могъл да живееш без нея. Тя е твоята първа любов.
Майчината любов.
Минават години. Вървиш. Затичваш се. И падаш. Удряш се. Боли. Идва тя. Прегръща те, милва косата ти. Целува удареното – да отнеме болката. Усмихни й се! Нежността в майчините очи е единствена. Намериш ли я в други – ще те обичат до края на живота ти!
В любовта всичко се дели.
Трудно ти е да прецениш кой е по-измършавял и прегладнял – присвитото момиченце, или кучето, което е прегърнала. От другата страна на улицата жена изхвърля боклука си. Комат хляб изпада от препълнения контейнер. Когато жената се обръща, кучето се спуска към комата. Захапва го – и обратно при малката си стопанка. Хлябът е грижливо разделен на две равни части. Излапват го на две хапки. И пак се прегръщат. Чакат. Все ще мине още някой да си изхвърли боклука.
Любовта дава криле.
Първо влюбване. Първа целувка. Като на кино. Душата ти лети. Първи спор. Първа раздяла. И си на ръба. Една крачка – и политаш в бездната. Слънчев лъч в косите ти. Полети. Нагоре!
Любовта от пръв поглед.
Поглеждаш някого за пръв път в очите. И виждаш как разцъфва роза. И после връхлита буря. И я отнася. И след това розата отново разцъфтя. Виждаш целия си живот.
Любовта свързва хората.
Цветя. Смях. Жена в бяло. Мъж в костюм. Свещеник. “Да!”. “Да!”. Поглеждаш в очите до теб. Няма минало и бъдеще. Тук и сега. Губиш се. И намираш себе си. В две очи до теб.
Любовта не остарява.
Избеляло канапе. Отдавна угаснал телевизор. Тишина. Спомени. Извървян път. И сега – край. Поглед към другия. Ръка върху твоята. Усмихнати очи.
Бих извървял този път отново. Само за да те хвана за ръка.
Животът е любов!