Пътят към езерата

Има един стар английски виц, в който питат англичанин „Кога беше лято при вас?” и той отговаря: „Миналия вторник”. Тази година за малко и при нас да стане така – ние си чакаме лято, за да ходим на почивка, пък то не иска да дойде 🙂 – затова, на пук на него, си откраднахме три-четири дни от август и хукнахме.

Миналата година за първи път в живота си видях Седемте Рилски езера. Бях толкова впечатлена, въодушевена и вдъхновена, че си обещах (пожелах) да ги виждам поне веднъж в годината. Миналата година направихме разходката до езерата за един ден, като тръгнахме рано от София и вечерта се прибрахме отново в София. Това обаче е много изморително и отнема от удоволствието да бъдеш в Рила. За да харесаш една планина, трябва да я опознаеш, да я усетиш, да разбереш характера й. А характерът на Рила е… особен и хич не е за подценяване. Рила е различна и от Родопите, и от Стара планина – Рила се мръщи по друг начин, дъждът идва и си отива по друг начин, слънцето също грее по друг начин…

Затова тази година решихме да го направим бавно и спокойно – отседнахме в Сапарева баня, поглезихме се няколко дни в хотела, докато изберем подходящ ден за разходката и тогава тръгнахме. Тъй като предната вечер валя дъжд, на сутринта върховете на Рила осъмнаха в мъгла. Това не ни отказа от разходката, просто малко я отложи – вместо право към лифта, тръгнахме към съседното село, Овчарци, защото ни казаха, че там има водопад.

Обичам водопади. Намерихме го лесно – по пътя има достатъчно табели, пък и местните упътват с удоволствие.

Пътечката до водопада се оказа приятна и живописна, но кратка – до водопада се стига за не повече от 30 мин. мнооого бавен ход – като всъщност тя те извежда срещу водопада и няма начин да се потопиш в него. Това малко ме разочарова, защото на мен като ми кажеш „водопад”, си представям, че се къпя под него, но … това е друга тема 🙂 (сигурно някога и такъв водопад ще си намеря 😉 ).  Снимахме го и тръгнахме обратно.

Времето вече се беше оправило, върховете на Рила се виждаха и тръгнахме към лифта.

Стигнахме горе по обяд и до вечерта (до преди да затворят лифта) успяхме да стигнем едва до четвъртото езеро.

Въпреки това разходката си заслужаваше – винаги си струва да поемеш Рила с всичките си сетива. За самите езера и самата разходка няма да ви разказвам – интернет е пълен със снимки, пътеводители и пътеписи, които не дават и една десета от усещането да си там. Подобно на летенето, Седемте рилски езера са преживяване, което трябва да изпиташ поне един път в живота си и което не се събира в думи и снимки.

Прибрахме се в хотела изморени и пак го ударихме на глезня. Бяхме отседнали във Via Lacus – съвсем нов хотел в Сапарева баня, скътан в една от пресечките на главната улица – хем близо до оживлението, хем далеч от нощните ритми 😉

Via Lacus (името означава „Пътят към езерата” – няма случайни неща 😉 ) се оказа истинска находка. Самият хотел не е голям, което го прави още по-ценен за почивка 🙂 Отвън прилича на рубин (поне на мен ми прилича :)), и цветът му е подобен даже – така че лесно ще го познаете :), а почивката започва още щом прекрачите прага му – вътре ви посрещат усмихнати, спокойни и лъчезарни хора, които се радват да ви видят и да ви услужат и много бързо забравяте, че само до преди един час сте били в софийската лудница.

Всичко в хотела е подбрано и подредено с вкус и си личи, че е направено с желание и специално за този хотел – стаите и апартаментите са светли, уютни и хармонични и в комбинация с гледката към планината, създават впечатлението, че сте отседнали директно под открито небе, но без неудобствата, които носи спането на гола поляна ;).

Via Lacus разполага със СПА център, парна баня, сауна и открит басейн, а скоро ще има и закрит басейн с минерална вода (идеален за зимата). Ние злоупотребявахме главно с открития басейн 😉 – какво по-хубаво от това краката ти да са във водата, главата ти да е в облачните върхове на Рила, а усмихнатите сервитьорки да притичват с ледени напитки в августовската жега 🙂

Не е тайна, че не обичам да ходя на нови места, а се привързвам към познатото и докато не ме разочарова, не го изоставям. (Не, не съм заменила Кърджали, просто това лято не успях да отида 🙂 ). Може би заради това, а може би просто защото така работи мозъкът ми, като влезна някъде, обръщам внимание задължително на три неща – чистота, обслужване и атмосфера. Даже, ако те са наред, мога да потисна гастрономичния си каприз и да се задоволя със средностатистическа кухня (всяко нещо, което просто става за ядене). Тук, за щастие, не ми се наложи да правя такъв компромис.

Освен, че всичко по моите три свещени точки беше перфектно, кухнята бе меко казано „отлична”. За три-четири дни успяхме да опитаме повечето ястия в менюто – целенасочено усилие, което ни костваше по 1-2 дупки на коланите – и с чиста съвест мога да кажа, че кухнята определено добавя звезди към класата на хотела.  Освен че бяха изключително вкусни, ястията бяха и много… красиви. Да, красиви – всяко блюдо представляваше малко произведение на изкуството! Даже първата вечер се шегувахме, че ще си останем гладни, защото някак сърце не ти дава да забиеш вилица в тази красота.

Така, без да иска, Via Lacus вдигна летвата и вече ще ми се налага да оценявам новите места не по три, а по четири точки 🙂

Тръгнахме си с нежелание, но с обещание да се върнем отново – още през зимата!