Винаги съм харесвала тази песен на „Импулс”. Винаги съм харесвала „Импулс” заради тази песен. Нито помня кога съм я чула за първи път, нито кога и колко съм я слушала. Спомням си само Наско, обвит в магична мъгла и гласът му, който я изпълва и извира от нея.
Винаги съм харесвала „Високо” на ФСБ. И винаги съм харесвала ФСБ заради „Високо”. А заради „Протегнах две ръце” ги смятах за гениални и ги обожавах. Всъщност, обожавах човекът, извадил наяве тези чувства. Обожавах и авторите на другите песни, докато в един миг, в съвсем недалечното минало установих, че авторът е един и същ и през цялото това време всъщност съм била влюбена в душата на Евтим Евтимов.
Душата на поета… Красива, дълбока, ранена, смееща се и плачеща едновременно – вероятно такава е била тогава, щом е подреждала думите така. А думите – те просто са бликали от нея и са заживявали свой собствен живот…
Наскоро случайно ми попадна негова стихосбирка. Четейки, потъвам и се отнасям в един вълшебен свят и единственото, за което съжалявам е, че не съм певец или композитор, за да извадя думите от страниците и да ги подаря на целия свят. Мога да ви ги подаря само „на хартия”, а мелодията да напише всеки сам. Аз така правя.
Като облак летен ще се вдигнеш,
аз звезда над облака ще стана,
ти лице в звездата ще огледаш
и отново ще си моя.
На река ще се превърнеш вечер,
аз под нея езеро ще стана,
ти на езеро в зори ще дойдеш
и до края ще си моя.
Евтим Евтимов, из „Горчиво вино”.